Една история за това как да отвърнем на обидата с думи, без да използваме юмруци

• Здравей, Ези, днес внучката ти удари свой съученик в корема и се наложи да извикаме родителите му, защото детето се свиваше от болка – каза класната на Джоди.
• Благодаря, че ме информирахте, госпожо Иванова! Съжалявам за случилото се, ще поговоря с Джоди у дома и ще се поинтересувам за състоянието на момченцето – отговори бабата.

Баба Ези хвана внучка си за ръка и напуснаха училищния двор. Повървяха известно време в мълчание, което първа наруши Джоди:

• Защо мълчиш, бабо? Няма ли да се поинтересуваш, защо го ударих? Как се чувствах и защо го направих?
• Разбира се, Джоди, твоето състояние и твоите чувства ме интересуват най-много от всичко. Замълчах, защото се опитвах да реша, дали да се приберем да говорим у дома или да седнем в парка. Ти кое би избрала?
• В парка, че у дома ще си е дядо и ще стане още по-страшно.
• Няма да бъде страшно, ти си нашето внуче и ние ще те подкрепим, независимо от това, което си направила. Добре, момичето ми, разбирам, че си доста разстроена от днешния инцидент. Разкажи ми, как се чувстваше в момента, преди да удариш момченцето и как се чувстваш сега? Аз съм готова да те слушам толкова, колкото е необходимо.

Вече бяха стигнали парка и седнаха на една пейка. Баба Ези разтвори обятия си и малкото момиченце потъна в тях. Разплака се. Джоди се страхуваше от упреци и въпроси, а се случи тъкмо обратното. Баба й беше видимо разтревожена, от онова, което й каза учителката, но запази спокойствие и се настрои, да я изслуша.

• Поплачи, ако ти се плаче, не бързаме! Ти имаш право на чувствата, които изпитваш. Хубаво е да си дадеш време, да преживееш тъгата и разочарованието от обидата, която най-вероятно те е подтикнала да действаш с юмрук. Потъгувай, но и си мисли, за това, че каквото и да чувстваш, ръцете трябва да са плътно прибрани до тялото.

Момичето поплака няколко минути в прегръдката на баба си и започна да разказва, как Мишо за трети път тази седмица и напявал в ухото, „Хем тъпа, хем шматка, а на всичкото отгоре и очилатка!“

• Търпях, бабо, даже два пъти, но… – не се доизказа момиченцето.
• Да, грешката е моя. Аз трябваше да те предупредя, че ще има деца, които ще ти се подиграват за очилата.
• И какво, ако ме беше предупредила?
• Работата не е в предупреждението, момичето ми. Когато в класа дойде ново дете, някои деца му се нахвърлят с обиди и лошо поведение поради това, че се страхуват за своята безопасност, просто страх от непознатия. Случаят с Мишо е подобен. Ти не си съвсем нова, но си единственото дете в класа с очила. По някаква причина той се е почувствал неловко от новия ти образ, а и вероятно го е обзел страх, че може и на него да му се случи, да носи очила.
• А какво се очаква от мен? Аз ли трябва да се грижа за неговите страхове?
• Не ти казвам, че трябва ти да се грижиш. В такива случаи най-добро въздействие има искреното ти изговаряне на онова, което чувстваш. Нарича се „аз-изказване“. Например ти можеш да му кажеш, „Да и аз трудно се приемам с очила, но какво да направя, след като очите ми са болни? И знаеш ли, с очилата ще свикна лесно, защото сега виждам всичко, което е написано на дъската и вече няма да изпадам в глупави ситуации, когато учителката иска от мен да дам бърз отговор на задача от дъската.“
• Значи ти мислиш, че ако му кажа как се чувствам и това, че приемам своя вид, той ще престане да ме дразни?
• Да, по-вероятно е да престане. Опитай! Според теб ударът в корема, ще го накара ли да престане? – попита баба й.
• Мисля, че не – отговори момиченцето.
• Как се почувства след като го удари?
• За много кратко време се зарадвах, че сега и той си го получи, но когато той се сви, се уплаших, а когато учителката ми се развика…
• За кого се уплаши, за себе си или за него?
• За него, разбира се, ами ако го бях ударила лошо? Аз не съм побойничка, бабо! Уплаших се и за себе си и се засрамих, но и той трябваше да бъде спрян.
• Да, и двамата трябва да бъдете спрени.
• И какво предлагаш да направя?
• Предлагам да се извиниш на момчето. Заедно с теб ще отидем в дома им, за да се поинтересуваме, дали момчето е добре. Аз от мое име ще се извиня на майка му, а след това ти, ще се извиниш на Мишо. Теб вероятно това те смущава, но знай, че аз съм до теб.
• Да, но той е виновен, защото започна пръв! – каза Джоди.
• Съгласна съм. Той също ти дължи извинение, но ти му отвърна с юмручен удар, нали? За твоя отговор ти трябва да му се извиниш. Разбра ли ме моето момиче?
• Да, бабо. Ще ме държиш ли за ръка?
• Да и никога няма да пусна ръката ти! – каза Баба Ези, внучка си не глези.