Как се посрещат страхове

 Приказка

Тази сутрин сякаш всички се бяха успали. Беше тихо и от толкова много тишина на къщата и доскуча. Понеже не знаеше какво да прави със скуката, започна да се чеше по главата. Чувам ви да казвате, „Но къщите нямат глави!” Нямат, докато не им измислим. Можете ли да си представите, че покривът може да бъде главата на една е къща? Можете, защото това е лесно. Но кой е казал, че лесното е интересно? Ха сега си измислете, че мазето на къщата е нейната глава, а покривът й е кракът. В този случай, къщата с глава мазе, ще има един крак, но това няма да й пречи да стои здраво стъпила с него във въздуха.

Точно такава беше къщата на Манол. Тип покривокрака. И така, нашата къща, тоест тази на Манол, започна да се чеше по главата, тоест по мазето. Така тя събуди едно малко безплътно същество, което обикновено съществуваше само в главата на Манолчо, но нощем докато той спеше, се настаняваше в главата на къщата. Та това малко същество, което можем да нарисуваме като дребно сиво облаче – хората наричат страх. Може и така, но ние ще го наречем Сивооблачко. След като го събудиха, той побърза да намери момченцето, за да му каже, че след като го заведат на детска градина, родителите му няма да дойдат да го вземат. Неприятно е, но какво да се прави, това му е работата. И затова страхът отиде и почука тихичко на вратата на Манол. Момченцето се събуди, стана и открехна лекичко вратата. Пред нея стоеше или седеше, или по-скоро лежеше нещо, което приличаше на малко сиво облаче.

– Здравей, Маноле!

– Ти, кой си? – попита момченцето.

– Аз съм твоят страх Сивооблачко и идвам да ти напомня, че днес твоите родители няма да те вземат от детската градина.

– Махай се, изчезвай, ти си лош! – развика се Манол.

За момент изглеждаше, че страхът си е отишъл, но малкият се разплака. „Мама и татко работят толкова много. Дали няма да ме забравят в детската градина?”, мислеше си той.

Виковете на момчето събудиха майка му. Тя стана от леглото, наметна си пеньоара и отиде в стаята на сина си. Вратата беше отворена, а синът й лежеше свит на кълбо под завивката.

– Какво става сине, ти ли викаше? – попита го тя.

– Аз виках, гоних един страх, но той не иска да си отиде.

– Какъв страх?

– Такъв, малък, пухкав и сив. Почука на вратата ми и ме събуди, за да ми каже, че днес няма да ме приберете от детската градина.

Майка му го взе в обятията си, целуна го по главичката, залюля го и започна да му пее. Пееше на английски и малкият не разбра и думичка от песента, но това, което разбра, беше, че майка му го обича и не иска да се разделя с него.

– Виж, сине, днес ще те взема аз от детска градина, защото баща ти ще пътува в командировка. Ти знаеш, че аз работя до по-късно и затова ще те взема в шест часа, а не както досега в пет. Ще останеш един час повече, но аз непременно ще дойда. На мен също ще ми липсваш с един час повече, но понякога така се налага. Разбра ли ме?

– Разбрах, мамо, ще те чакам.

– А ако страхът отново те навести, какво ще направиш?

– Ще го изгоня. Нали ти ще ме вземеш, защо да се разправям с него?

– Да, ще те взема, но ти предлагам да не го гониш, а тъкмо обратното. Когато малкият Сивооблачко дойде, покани го и му кажи, че вече си разбрал неговото предупреждение. Благодари му и кажи, че днес мама ще закъснее с един час. Разбираш ли какво ти казвам?

– Не, мамо, не разбирам, но ще му благодаря. Дано страховете разбират от „Благодаря!” и „Довиждане!” Защото и вчера и онзи ден, когато идваше, аз винаги го гонех, а той се връщаше и пак и пак. Изобщо страховете са много неприятни и досадни сивооблаковчета.

– Ако го поканиш и го изслушаш, а после му благодариш за предупреждението, той със сигурност ще си отиде с усмивка и няма да се върне отново по същия повод. Опитай и сам ще се увериш, а когато това стане, искам да ми кажеш. Съгласен ли си?

– Съгласен съм – отговори момчето и скочи от леглото.

На път за детската градина малкият Сивооблачко отново се появи, но този път отвътре. Как да се появи отвън, след като хората не вървят по улиците с вратите си. Като нямаше на какво да почука, страхът се беше настанил в главата му. Седнал зад лявата му вежда, кръстосал си облачковите крачка и шепне, „Днес няма да те вземат от детската, няма да те вземат.” Манол го изслуша и го попита:

– Ти ли си страх? Благодаря ти, че дойде и ме предупреди. Аз попитах  мама и тя ми каза, че ще ме вземе, но ще закъснее с един час. Ако имаш нови предупреждения, тогава ела.

Сивооблачко изведнъж се беше превърнал в бялооблачко и вече не седеше зад лявата му вежда. Беше станал и усмихвайки се на малкия, му помаха за довиждане.

– Когато имам какво ново да ти кажа, ще се върна. Довиждане, Манолчо!

Спомняте ли си какво ви разказах, в началото на историята, за къщата? Тя беше много любопитна и своенравна къща. Естествено чу целия разговор между майка и син, стана й интересно и състави план, как да разсее ранноутринната си скука на следващия ден. „Утре”, каза си тя, „отново ще се събудя първа и ще се почеша по главата. Така ще събудя малкия сивооблачко и ще го изпратя при Манолчо, за да видя какво ще се случи. Така ще разбера вярно ли е това, което каза майка му“.

Речено-сторено. На другата сутрин, точно шест часа без седем минути, нашата познайница покривокракова се събуди, докато нейните обитатели още спяха. Тя се протегна, изкашля се, за да си прочисти гърлото и се почеса по главата. Сивооблачко не се появи. Тя се почеса втори път, после трети и от яд се зачеса така, че главата я заболя и насмалко не й потече носът. Чешмата в мазето капеше не от вчера, но бащата на Манол така и не намери време да я поправи. Та от толкова много чесане тя, чешмата де, съвсем се развали и потече.

– Стига! – чу се нечий гласец.

– Какво ти стига? – попита къщата.

– Стига си се чесала. Днес нямам какво ново да кажа на Манолчо.

– Кой иска от теб, постоянно да разказваш новини?

– Не мога да се върна с предупреждение, за което вече ми е благодарил.

– Тогава си измисли нещо или така ще се разчеша, че чешмата ще плисне с всичка сила и тогава лошо ти се пише – заплаши го къщата.

– Добре де, отивам – съгласи се страхът.

Той стана от удобното си легло, протегна се два пъти и в следващия миг почука на вратата на Манол.

Момчето отвори вратата и като позна сивооблачковия си приятел, му каза с усмивка:

– Заповядай, влез! Какво ново днес?

– Дани ще те набие и ще ти счупи новата количка – каза страхът и го погледна в очите.

– Така ли? Добре, благодаря ти за предупреждението. Днес няма да занеса в детската новата си количка, а с Дани ще се разберем и без бой. Благодаря ти, Сивооблачко, когато имаш ново предупреждение за мен, ела пак!

– Довиждане, Манолчо, няма да пропусна – каза страхът и си тръгна усмихнат. Слезе в мазето, тоест в главата на къщата и като не получи подобаващото посрещане се развика:

– Покривокракова, къде изчезна? Доволна ли си, не си ли, кажи!

– Тук съм, къде мога да изчезна? Майката на Манол се оказа права. Значи и малките могат да се справят с теб, тоест със съраховете си…

– Могат, всички могат, стига да не ме гонят и да не бягат от мен – каза страхът и заспа.

Автор: Тереза Тончева

а идеята за начина на справяне със страха е взета от тук:

Башар – Лисицата, http://atiearth.com/node/126

Advertisements

Принцеса Емили

На върха на Ледената планина в Леденото царство живееше принцеса Емили. Тя правеше ледени войничета, които изпращаше навред по света, за да се борят със злото и неправдата. Наричаше ги войни на добрината.

Звънецът за вечеря иззвъня тъкмо, когато тя ваеше сърцето на единадесетото си войниче. Момичето се направи, че не чува, защото искаше да го завърши. „Ако го оставя сега, след вечеря може и да е късно“ – помисли си тя.

Когато влезе в трапезарията, завари само майка си и празната маса.

– Съжалявам, че закъснях, мамо, но мога да обясня – пропя принцесата.

– Не ти искам обясненията. За наказание, че не спази Протокола, ти отнемам поялника. Така няма да се задържаш в стаята си след звънеца за хранене – ядно, каза царицата.

Момичето стисна зъби и излезе. Затвори вратата и сълзите й закапаха тежко върху малките перли, които украсяваха роклята й.

– Не запращай сълзите си по нас. Тяхната топлина ще ти помогне да довършиш краката на войничето.

„Хубавото на леда му е, че с малко топлина можеш да го ваеш, но дойде ли му в повече, се топи!“ – мислеше си тя. Прибра се в стаята си и взе фигурката в ръка, но сълзите й секнаха. Отиде до прозореца и се загледа в бледите сенки на скулптурите в градината, когато нещо или някой изтича зад тях. Отвори прозореца и извика:

– Кой е там?

– Аз съм Лени, Принцесо – каза младо еленче.

– Защо не спиш, Лени? – попита момичето.

– Днес теглих шейната на дворцовия закупчик в града и видях нещо, от което така ми се сви сърцето, че още не мога да се отпусна. Сън не ме лови.

– И моето сърце е свито – каза тя и му разказа как не е успяла да завърши единадесетото си войниче, как я е наказала майка й и какъв съвет й е дала перличката. – Лошото е, че сълзите ми пресъхнаха и не мога да довърша краката му. Ти, какво каза, че те е развълнувало?

– Днес отидохме да купуваме коледни подаръци. Пред лъскава витрина седеше малък просяк. От магазина излезе възрастен, добре облечен, господин с внука си. Като видя момчето, процеди през зъби:

– Вместо да се хванеш на работа, си седнал да просиш и да притесняваш благочестивите хора.

– Дядо, не виждаш ли, че той е колкото мен, какво може да работи? – попита внукът му.

– Да, прав си – отговори дядо му, почеса се по главата и се върна да пусне монета в ръката на просячето.

Момчето взе паричката и тръгна по осветената улица. Аз се измъкнах от впряга и го последвах. След няколко преки то спря пред стара сграда, побутна с крак счупения прозорец на едно мазе и се промушна през него. На пода на стаята, на прогнил дюшек лежеше мъж, покрит със старо прокъсано палто. Той мълвеше „вода, вода“

Малкият му подаде канче с вода, натопи кърпа, сложи я на челото на баща си и легна до него.

Сърцето на принцесата се сви, но вместо да заплаче, тя извика:

– Лени, готов ли си още сега да се върнеш в града и да им занесеш едно от моите войничета. Когато попадне на челото на болния мъж, то ще му отнеме температурата и ще му даде кураж да се изправи отново на крака.

– Прати мен, принцесо,  без крака трудно ще се придвижвам сам, но с еленчето ще успея – помоли недовършеното.

– Единадесети, точно теб ли? – попита Емили. – Ти си ми толкова скъп. Ще се стопиш на челото на мъжа и дори няма да мога да ти благодаря…

– Не ме създаде да се радвам на благодарности, Емили, а да помагам. Само така моят живот и твоята работа ще имат смисъл – каза войникът, скочи на гърба на елена и викна:

– Хайде, Лени, чака ни път.

Царицата тъкмо се прибираше в покоите си, когато, през открехнатата врата, чу разговора между дъщеря си и еленчето. Почувства се зле от това, че я наказа, преди да я изслуша. Влезе в стаята, прегърна дъщеря си, целуна я по челото и й върна поялника. Момичето засия от радост, целуна на свой ред майка си и се хвана за работа.

 

– Пристигнахме, сега е твой ред, войниче! – каза еленът, тръсна глава и хвърли ледения войник право върху челото на болния мъж.

Войничето започна да се гърчи от топлината на горещото чело и започна да му говори:

– Утре ще станеш, ще си облечеш най-приличните дрехи и ще тръгнеш да си търсиш работа.

С изгрева на слънцето мъжът се събуди с усмивка. В този момент в дясното му око се шмугна последната капчица вода, останала от леденото войниче – неговото сърчице. Мъжът усети внезапен прилив на сили и надежда, че днес ще си намери работа и животът му ще се промени. Стана, изми се, облече отдавна недокосвания си костюм и излезе. На пейка в парка, през който минаваше, видя вестник. Започна трескаво да чете обявите за работа и се спря на една, в която търсеха иконом.

Лесно намери адреса и натисна звънеца. На вратата се показа възрастна жена.

– Идвам във връзка с обявата за иконом. Все още ли е валидна? – попита учтиво младият мъж.

– Да, заповядайте! Изчакате тук, моля! Съпругът ми сега ще слезе – каза жената и го въведе в просторен кабинет.

Първото нещо, на което той спря погледа си, беше изписана с тебешир черна дъска. Мъжът я приближи, взе машинално парченце тебешир и започна да трие, и да пише.

– Ето те проклетнице, отрови ми цялото следване, а днес с един поглед те открих – изкрещя не на себе си той.

– Дай на мен, Милане, дай сам да я изтрия и да я поправя. И в моя живот властва дълго – извика професор Благич, потупа по рамото бившия си студент и грабна тебешира.

Милан се извърна и, загубили ума и дума от изненада, прегърна професора си. Двамата мъже разговаряха разгорещено, стискаха си ръцете, прегръщаха и се и пак се хващаха за тебешира.

– Драго, този мъж кандидатства за иконом – каза благо жена му.

– Не, скъпа! Това е новият ми асистент – отговори професорът. – А иконом избери сама. Не се съобразявай с мен!

 

автор: Тереза Тончева

 

Джоди, Тео и четири картини

Синият балон – лети“ – трета картина

Първа картина: „Джоди, Тео и една картина“

Втора картина:  „Сърдитият ракохлюв“

Синият балон - лети от the walltoday

– Бабо, побързай, защото Мари пуска балона да лети! – извика Джоди.

– И защо да бързам, нали това трябва да стане, да пусне балона да полети, за да намери баща й и да го върне у дома.

– Да де, но ти не си й написала какво да направи, какво да каже на балона и накъде да го пусне – настояваше внучката.

– Вярно е, не съм й казала, защото смятам да възложа тази задача на вас с Тео.

– Моля?

– Да, вие двамата ще напишете по едно малко рзказче по тази картина и после ще го вплетем в третата приказка. Като казах третата приказка, се сетих, че не съм й измислила име, та затова вие трябва да свършите и тази работа. Измислете име на приказката.

Джоди отиде до прозореца и се загледа в почервенялото от залеза небе. Не каза нищо, не изрази какъвто и да е протест, пък било то и с гримаса. Това за миг очуди Баба Ези, но онова, което самата тя каза във втората приказка, на човек му е дадено да чувства и да мисли, за да може да разбира другите хора, сега свърши работа на нея. „Моето момиче прие предизвикателството да напише разказ по картината на сериозно. Ако съм на прав път, вече е време да излети към къщата на Тео.“

 Не само беше на прав път, но се оказа и на пътя на Дядо Драго все си гледа благо, неин съпруг и дядо на Джоди, който в този момент не гледаше никак благо.

 – Ези, защо стърчиш така глупаво насред стаята на детето?

 Жена му не отговри, което го смути, а ако кажем истината, направо го обърка. Погледът й беше застинал в долната половина на тялото му, където, помисли си дядото, не му е сега моментът, да гледа, но на мястото на тази мисъл дойде вярната, „видяла е тигана и черпака“ и започна да се обяснява.

 – Ези, ама аз, такова, за майтап, бе. Взех този тиган и черпака, за да ги чукам един в друг, та белким като вдигна врява и разбереш с какво я вдигам – дойдеш и ми сервираш вечеря.

 – Чукай, старче, чукай колкото ти нервите издържат и след това отиди в кухнята и си сипи сам ядене, защото днес персоналът от ресторанта има свободна вечер.

 – Не се засягай, бабо, не започвай с лошо. Не е хубаво така. Ела с мен, да си сипем и по чаша бира, пък да си разкажем неволите и страданията възпитателни.

 – Днес си нямам вземане – даване с неволята, нито са ми застрадали възпитателните мерки, тъкмо обратното. Джоди се съгласи да пише и ако наистина го направи, аз трябва да съм готова да й помогна, а за това ми е нужно време, за да се подготвя. Това е единствената причина да освободя кухненския персонал.

 – Сега я втасахме – възропта мъжът й – остава само и Джоди да се пощури по писането, сиреч един писач в къща не стига.

 Скоро той схвана твърдото намерение на бабата да я свърши каквато я е намислила и без да вдига врява отиде в кухнята. За онова, което е правил там, авторката мълчи.

 – Бабо, готова съм.

 – С кое?

 – С приказката.

 – Ти не беше ли досега при Тео?

 – Не, бях в твоята стая. Намерих онази тетрадка, в която… – не се доизказа момичето, защото баба й скочи от стола и изтръгна листа от ръцете й.

 – А аз смятах да ти напиша план, по който да направиш разказа…

 И баба Ези не се доизказа. Потъна в писанията на внучка си и единственият белег на комуникация бяха навлажнените й очи, които скоро прокапаха.

 

Бабо, аз не мога като теб, но както ти самата си ми казвала, мога като себе си. За първи път ми поставяш такава задача и не мога да ти откажа. Нали приказките са измишльотини, не, не са измишльотини, ти ги наричаш художествена измислица. Не мога да разбера всичко, което казваш, но мога да си измислям.

Балонът, който можеше да лети

Мари, героинята в бабината приказка, е на моите години, значи е в четвърти клас и може да пише. Този следобед тя не легна да спи, както поръча майка й. Седна на бюрото си и започна да пише писмо на баща си. След това изпусна въздуха от балона, нави листчето на руло и го пъхна вътре. Наду отново балона, завърза го и излезе през прозореца. Отиде на брега на морето и пусна балона да полети. Вятъра бързо го грабна от ръцете й и тя извика след него, „Моля те, балонче, намери татко и му предай писмото ми“. Балонът спря и вместо да се устреми нагоре или надолу, каза, „Обещавам, Мари, ще намеря баща ти и ще му предам писмото, обещавам!“ След това последва вятъра навътре в морето. Момиченцето остана на място и го следеше с поглед, докато съвсем се скри.

 – Мари, пусна ли го на свобода? – попита някой.

 – Пуснах го, но не на свобода, а със задача. Балонът ми обеща да намери татко. А ти защо си тук?

 – За да си поговориш с някого, ако поискаш.

 – Не мога сега. Трябва да се прибера вкъщи, защото излязох без да се обадя и мама ще се тревожи.

 Последните думи Мари каза през рамо и се прибра у дома.

 

– Чудесно е, момичето ми – през сълзи каза Баба Ези.

 – Добре, тогава го пооправи малко и го вмъкни в приказката.

 – Няма нищо за оправяне, малката ми, дори запетайките са си по местата. И ти и твоето разказче отдавна сте в приказката, а кой знае, може би и аз…

 

автор: Тереза Тончева

Джоди, Тео и четири картини

В предишния пост ви разказахмеСиният балон – разходката“ – първа картина“

Сърдитият ракохлюв“ – втора картина

Синият балон - рачето от the wall today

Артист: Цветелити

Тео, виж го този хитрец как си е поседнал пред чужата къщичка, като че ли е негова – разсмя се Джоди.

А на всичко отгоре се кара – додаде Тео.

Не бързайте със заключенията, деца. Това не е рак, облегнал се на къщичката на охлюв. Това, което виждате, не е това, което е.

Бабо, пак ли започна? – проплака Джоди.

Пак започнах и винаги ще започвам, защото и двамата трябва да разберете, че на хората им е дадено да мислят, за да могат да разбират какво се крие зад нещата, които виждат. Дадено им е и да чувстват – за да усетят красивото, да му се радват, да го преживяват и да го изразяват. Дадено им е да чувстват, и да мислят, за да могат да разбират другите хора, за да им прощават, да им помагат и да се пазят от лошото и грозното.

Толкова ли е просто? – направи се на изненадан Тео.

Не, не е, опростих го, за да ме разберете.

Аз само се пошегувах, бабо – направи опит да се оправдае Тео.

Баба Ези се усмихна, целуна по главичките двете деца, които вече се бяха наместили от двете й страни и взе картината в ръце. Гледа я дълго време, после я остави на скута си и зарея поглед през прозореца.

Тео и Джоди се спогледаха и се разбраха с няколко недвусмислени жеста и мимики, който можеха да означават, „Какво й стана на тази баба? Защо не разказва?“ и съответно, „Не знам, сигурно си измисля.“

Бабо, а приказката? – попита плахо Джоди.

А, да, приказката.

Сърдитият Ракохлюв

Откакто се помни, ракът Рачо завижда на рапана Панчо, затова че къщичката му е винаги с него и заиграят ли на криеница, той става неоткриваем. Влиза си в къщата, нищо по-естественото от това, и се кротва насред събратята си. Тогава Рачо тръгва от рапан на рапан и пита: „Тук ли живее Панчо, Тук ли живее Панчо?“ И понеже някои от съседите, рапани, са твърде нелюбезни, играта, току що е започнала – свършва, защото Рачо, обявен за натрапник, се облива в сълзи и се прибира у дома.

Една вечер, както луната се беше облещила в пълната си прелест, Рачо отиде при Магйосницата от улица „Коралова“ и я помоли да направи такава магия, че да отнеме къщичката на Панчо. „Нека и той, като другите, тръгне гол и да няма къде да се крие, когато му скимне.“

Магьосницата, това й е работата, се съгласи, но му заръча две неща: първо, на изгрев слънце да й донесе парченце от опашка на рак и второ, на залез слънце да му донесе пипалце от охлюв.

Горкият Рачо, само ако знаеше как щяха да се объркат нещата с къщите и голотата, нямаше да се захваща с Магьосницата от улица „Коралова“. Той, известно е на всички, никак не се интересуваше от клюки и затова не разбра, че бъдещата му „благодетелка“, поради болест, беше започнала да казва всичко наобратно.

Не питайте как, защото нямам време за обяснения, но още преди изгрев слънце, Рачо й предаде и първото и второто, което тя му поиска, без да държи сметка за слънчевите залези.

И както вече се досещате, резултатът от действията на старата магьосница излезе на бял свят наобратно. Вместо Панчо да остане без къщичка, Рачо се сдоби със собствена. Оттогава го нарекоха Ракохлюв. Защо е сърдит ли? Защото, когато разбра, че магията не може да бъде развалена, той така се разсърди, но не на когото трябва, че сръднята се запечати на лицето му, без право на измиване.

Мари познаваше Рачо отдавна и знаеше, че макар и сръдлив, той е с добро сърце и най-важното – верен приятел. Откакто баща й замина, в часовете на рания следобед, тя идваше на брега, зад съблекалните на раета и се срещаше с рака. По това време на деня и деца и курортисти се прибираха за обяд и зад съблекалните биваше пусто. Днес Мари донесе новия си син балон, който не беше намерила, защото той я беше намерил и му го показа.

Пак ли син балон, пак ли ще има разплакани сини очи? Докога, Мари? – нареждаше Рачо.

Не аз, той ме намери и не се отделя от мен.

Попита ли го защо?

Не, не ми е хрумнало.

Ами попитай го, де.

И преди момиченцето да си отвори устата, за да каже каквото и да било, синият балон проговори,“Да се прибираме, Мари. Слънцето е прекалено силно за мен, а от светлината и топлината му кожата ми изтънява и се пука.“

Мари и Рачо зяпнаха от изненада и дълго време не можаха да си затворят устите, за да попитат, каквото щяха да попитат, а то беше: „Защо преследваш Мари?“, върпос на Рачо, „ А кожата на хората няма ли да се напука от яркото и силно слънце?“, върпос на момиченцето.

Защото, Мари, хората живеят твърде безрасъдно. Вместо да се пазят от най-силните лъчи на слънцето, те се мажат с измислени кремове за много пари, а когато се разболеят, хукват да търсят причините за това, пак за много пари, и да се вайкат – каза дълбокомислено балонът. И ако наистина искаш да знаеш, Рачо, аз не преследвам Мари, просто така, от лошотия, а я следвам, защото искам да й помогна.

Направи го тогава, помогни й да се справи с мъката по баща й.

Дори и да съм необикновен, и да мога да говоря, аз съм и си оставам балон, но мога да летя.

Разбирам, тя сама трябва да открие решението на своя проблем. Мари – каза кротко ракът – прибери вкъщи балона, нали чу, силното слънце е вредно и за него, и се наспи. Нека се видим пак преди залез слънце. Тогава ще имаме повече за разказване.

Мари взе тротинетката в ръце, привърза балона за лявото си рамо и се прибра вкъщи.

автор: Тереза Тончева

Джоди, Тео и една картина

Синият балон - разходката от the wall today

Синият балон – разходката“ – първа картина

Артист: Цветелити

Тео, идвай веднага у нас! – викна Джоди през оградата и недочакала отговор, се скри в къщата.

В този момент на Тео повече от всичко му се искаше да бъде у тях, но се подразни от заповедническия й тон. „Сега няма да отида“, помисли си момчето, „да се научи как се кани приятел на гости. Ами ако не ме кани на гости, ако се случва нещо много спешно и важно…? “, довършил, недовършил мисълта си, Тео хукна към къщата на Баба Ези.

Джоди? – извика той.

Не викай! Влизай! Ш-ш-т, на пръсти!

Освен че се отказа от мислене, предвид сериозността на положението, Тео се повдигна на пръсти и я последва. Тя също вървеше на пръсти. Вратата на стаята й беше полуотворена и двете деца видяха Баба Ези, застанала до прозореца, обляна в сълзи, да разглежда някакви картини.

Видя ли?

Какво?

Баба!

Баба ти какво?

Как какво? Гледа новоподарените ми картини и плаче.

Ти попита ли я защо?

Не, не смея да я прекъсна.

Аз ли трябва да го направя, затова ли ме извика?

Не, извикахте, за да ми дадеш съвет.

Добре, давам ти. Да я попитаме двамата.

Бабо, какво правиш? – в един глас викнаха те.

А, деца, вие ли сте? Откога сте тук?

Бабо Ези, защо плачеш? – попита Тео.

И защо държиш моите картини?

А, няма нищо. Разтъжих се, когато видях подаръка ти. Някога имах приятелка, чийто мъж беше морски капитан. Те имаха дъщеричка, която ми заприлича на нарисуваното момиченце. Преди да поеме един далечен и продължителен курс, той подари на дъщеря си голям син балон, син колкото очите й. „Пази се, Мари, мен няма да име дълго време и искам от теб да бъдеш силна и да даваш кураж и на майка си. Когато ти се прииска да ми кажеш нещо, усамоти се с този балон и ми кажи всичко, което искаш“ заръча на дъщеря си капитанът, сбогува се с останалите близки и се качи на кораба. Замина и четири години никой не чу нищо за него. Балонът, единствената връзка с дъщеря му след няколко дни се спука. Тогава Мари реши, че ако намери същия син балон, вече няма да си играе с него, а ще го изпрати да търси баща й. „Когато тате го види, ще си спомни за мен и ще се върне при нас“.

Обещах си, когато се видя малко в свободно време, да напиша приказка за малката Мари и нейният син балон, но не го направих.

Сядай сега да я съчиняваме, тъкмо ще ни покажеш как. Ние с Тео сме готови да ти помогнем.

Ако знаех откъде да започна, сигурно щях да стигна и до вашата помощ, деца.

Разкажи ни за баща й.

Беше висок, добре сложен млад мъж с черна къдрава коса и големи кафяви очи. В бялата си униформа изглеждаше направо красив. В началото беше капитан на малък морски кораб и пътуваше на близки разстояния, но след няколко години, точно когато Мари тръгна на училище, го повишиха и го изпратиха на едно тримесечно тежко плаване. Замина и не се върна.

Един есенен ден, малко след като се наобядва, Мари, така се казваше дъщерята на капитана, момиченцето с най-големите морско сини очи в града, с червена рокличка и червени обувки, тротинетката й също беше червена, тръгна към градския плаж. Малко преди да завие към главния вход на плажа, усети как копринената рокличка трепти на гърба й. „Вятърът ме гали“, помисли си тя, „Дали иска да ми каже нещо? Трябвя да му благодаря и да го поразпитам. Ами да, как не съм се сетила досега? Разбира се, че вятърът може да знае нещо за татко, та той ходи където си поиска.“ Когато стигна до пясъка, Мари взе тротинетката на ръце, защото двете с пясъка никак не се разбираха, и се запъти към кабинките на червено и бяло рае. Видеше ли тротинетката на Мари, пясъкът не пропускаше възможността да й напомни, че с тези хилави колелца, не може да го почеше дори по носа, камо ли да свърши нещо по-полезно. Тротинетката на свой ред му отвръщаше, че с безочливото си навиране и в най-забранените за пясък отвори, цепки и пукнатини и още по-непростимото си любопитство, с което надзърта в чуждите работи, той успява само да спъне работите и тези, които ги работят.

Повярвайте ми, уважаеми, ужасно ми дотегнаха вашите разправии. Няма ли най-сетне да млъкнете?

Не! – отвърнаха саморазправците. – Ние оплакваме ли се от вашите игри и гюрултията, която вдигате? – попитаха на свой ред пясъкът и тротинетката.

Мари, останала без капчица търпение, отвори широко уста, за да им се скара, но в този момент нещото, което можеше и да е вятър, отново я погали или по-скоро я почука по гърба. Тя се извърна и нейното синьо се срешна очи в очи с един голям морско син балон. Момиченцето, съвсем забравило за каращите се, го притегли към себе си и няколко немирни сълзички се търкулна по бузките му.

Защо едно момиче в червено, каквато съм и аз, се трогва толкова, че да зарони сълзи за един нищо и никакъв балон? Та той дори не е червен? – с раздразнение и възмущение попита тротинетката.

Ш-ш-шт-т – прошъшка пясъкът. Ти какво, не знаеш ли?

Не. И какво трябва да знам, а пък не го знам?

Това, че очите на Мари отдавна тъгуват за такъв балон.

Е, вече узнах, но нищо повече не разбрах. Как може да й липсва морското синьо, след като живее на самия бряг на морето?

Съжалявам, че трябва да го кажа, но ти си много глупава. Това да не са ти възрастните? Какво, предлагаш, да правят детските очи с такова огромно море, как да си играят с него? Виж, балонът си е друга работа. Тя може да си прави с него каквото си иска, защото той ще й принадлежи.

Точно както аз ли? – проскърца тротинетката.

Съмнявам се. Ти можеш ли да летиш? Можеш ли да изпълняваш желания? С теб могат ли да играят няколко деца едновременно?

Бабо, защо позволяваш на пясъка да говори така? – попита Джоди.

И аз не вярвам, че момиченцето се просълзи, само защото може да притежава един син балон – додаде Тео.

И аз не вярвам, Тео, но и не мога постоянно да давам разрешения или да забранявам нещо на героите си. Те си имат свой живот, Джоди и си говорят каквото и както си искат.

Разбираме, извинявай бабо, продължавай, ако обичаш – учтиво се примоли внучка й.

Ще продължа, но след като приготвя вечерята, че дядо ти ей сега ще се върне и ще пита още от портата, какво ще се вечеря днес – каза баба Ези, стана от леглото на внучка си и се отправи към кухнята, другата й творческа лаборатория.

 

автор: Тереза Тончева

Концерт за катеричка, заек и мече III

В първата част се разказва как Ринпал, Пандал и Тунпал тръгнаха на зелено училище 

Във втората част се говори за дупките и хората по пътя след извадения трън от задните обли полета на Тунпал

 

Знаете ли какво е нужно на едно решение, за да бъде твърдо? Изпитания! И ако не омекне още при първия сблъсък с чуждите интереси, значи е твърдичко, но ако издържи и останалите n – значи е твърдо.
Скоро след като четиримата тръгнаха, Пандал изчезна за миг, после за няколко мига, и в края, на изминалите мигове, се оказа на дъното на голям капан за мечки.
Докато Бежок, Ринпал и Тунпал се въртяха около собствените си оси, за да не загубят и себе си, Пандал тихичко подвикна:
– Помооощ, помооооощ…
Защо тихичко ли? Защото беше умно мече и не рискуваше да включи, и допълнителните защити, и аларми на капана.
Ринпал чу тихия зов и се отзова, и той тихичко:
– Ще помогнаааа, но на когоооо?
– На мечето Пандааааал – отговори тихият зов.
– Не могаааа – завърза тих разговор зайчето.
– Защооооо? – попита мечето.
– Защото моят приятел Пандал пропадна в дън земя – обясни дългоухият.
– Да де, ама тази дън земя има дъно, но няма таван и падналото мече може да бъде спасено.
– Къде й е таванът? – обади се конструкторският дух на зайчето.
– Ринпаааал – накрая на тихото си и съобразяващо търпение, изрева Пандал – извади ме от тази дупка и ще ти го покажа!
Приятелите му се пощураха, кой как можа и дори както не можа, поради връхлетялото ги притеснение, и накрая Ринпал реши, и нареди:
– Бежок, ти тръгваш натам (и посочи запад), а ние с Пандал на там (и посочи изток).
– Защо аз съм сам? – попита таралежа.
– Защото Тунпал е дама и е опасно да върви сама, а и ти не можеш да я защитиш дори от едно мече – авторитетно и с тон, нетърпящ възражение, каза Ринпал.
Речено – сторено. Животните тръгнаха в тяхното си на там, а Пандал се замисли за живота, приятелството и дълбоките, и студени дупки.
Когато се отдалечи от другите двама, Бежок се сви на кълбо, таралежовата му кожа настръхна и се замисли. И той знаеше, че мисълта е по–бърза и от най–бързите заешки крачета.
– Господине, бихте ли се поместили малко, легнал сте точно пред входа на къщата ми? – попита една малка сива мишка с черно колелце на главата.
Бежок се сепна, най-вече, от учтивата молба на деликатеса. С едва доловимо движение той затисна опашлето на мишлето и след това се отмести встрани от входа, точно както беше помолен.
– Ако ми освободите и опашката, ще се скрия от погледа ви с благодарност – пропя обектът с извънземно поведение и колелце на главата.
– Моите почитания, прелюбезна, аз ще Ви бъда дваж по-благодарен, след като Ви изям – в същия благ тон отговори таралежът.
– Разбирам, но аз съм компютърна мишка и уверявам ви нямам нито едно от достойнствата на вашите хранителни обекти.
– Като не ставате за храна, уважаема, за какво ставате тогава?
– Аз съм секретарка на Главния Медиатор на Всевъзможните Спасители.
– Вашият медиатор може ли да спаси моя приятел, мечето Пандал?
– В каква каша е попаднал пак бедния Пандал?
– А, не в каша, той падна е една дълбока дупка.
– Бъдете така добър да освободите опашката ми и да ме последвате.

 

автор: Тереза Тончева

Концерт за катеричка, заек и мече – II

В който се разказва как Ринпал и Пандал извадиха един трън от задните обли полета на Тунпал

Пандал пръв се свести след бомбения атентат, защото единствен имаше пряка връзка с въздуха. Той изтупа панталонките си от косъмчетата от кожухчета на приятелите си и тъкмо да възрази срещу кокалестите им крайници, Ринпал се търкулна в краката му, и се развика:
– От всичко на света най-много мразя от небето да валят мечки!

– Оооо – простена някой, след кaто пое глътка въздух и не остави и следа от съмнение, че това са стенанията на катеричката Тунпал.
– Тунии, защо лежиш на земята и охкаш? – връхлетяни от внезапна изненада, попитаха Ринпал и Пандал.
– За – що – то – проплакваше на пресекулки катеричката и сочеше елегантната издутина в долната дясна част на гръбчето си – имам нещо там.
– А, оставаше и да нямаш – с не скрит спад на търпимостта към женските капризи, каза Пандал.
– Ама аз и-мам две не-ща – на още по-големи пресекулки, каза Тунпал.
– Така е и при хората, но не се търкалят по земята – търпимостта премина в раздразнение.
Тунпал продължаваше да лежи по корем и да плаче. Тогава Ринпал превъзмогна неестествената за горските обитатели стеснителност, клекна до нея и впери остър поглед в задните й полета.
Ако в този момент можехте да видите очите му, навярно вашите биха изгорели. Те пореха като с бръснач поличката от изкуствена кожа на Тунпал. Така той без да я докосне видя безочливия край на голям, и сърдит трън. Зайчето го погледна още по-безочливо, наведе се, захапа го и с отривисто и бързо движение го измъкна.
– Дай да го видя – ядно извика катеричката.
– Това не е гледка за момичета, по-добре аз – самоотвержено предложи мечето.
– Не! – отсече зайчето. – Това е единственото ни веществено доказателство срещу злодея, дръзнал да убоде Тунпал.
– И като е единствено какво ще правим с него?- попита Пандал.
– Чрез него ще открием собственика му – отсече Ринпал.
– И ще го убодем! – с широка усмивка, каза Тунпал.
Някой друг чу убодем и нададе ухо. Беше Бежóк. Кой е Бежóк? Сега ще ви разкажа и кой е, и къде се е скрил, и какво го свързва с тримата. Въпросният трън беше 325-тата игличка на Бежóк. Той не се беше скрил. Скри го купчинката от дохвърчалите съчки след бомбата на Тунпал. И накрая или това вече е началото, Бежóк е таралежче, което както всички останали горски ученици беше тръгнал на зелено училище. Сега разбирате защо не можа да се влее в редиците на лагерниците. Трябваше му време докато се измъкне изпод съчките и точно когато видя небето в цялата му синина, някой изохка. Бежок се свиваше на кълбо винаги когато някой друг охкаше. Страхуваше се, че охкащият може да го нападне, защото не знае какво го боли? От друга страна, игличките му бяха толкова много и толкова немирни, че когато нещо ги възбудеше те объркваха Бежóк. Таралежчето приемаше тежко сбърканите ситуации, скриваше муцунката си и започваше да мисли. Никой не ви е казвал, че когато таралежчетата са на кълбо, точно тогава мислят, нали? Не! Дори и да се намери някой, той непременно ще го запази в тайна, защото другите като го видят, изпънат като пръчка, ще си помислят, че той не може да мисли. От много мислене една от игличките на Бежóк се разсърди, бутна друга, а тя – трета и така до последната, която бодна него. Той се сепна, извади муцунката си навън и що да види? Някой искаше да го убоде със собствената му игла.
Този някой се беше превил в кръста и с една лупа изследваше изпречилите му се на пътя тревички, елхички, храсталаци и трънаци. Подозираше ги в нездраво чувство за хумор или дори в пълна липса на такова, защото сееха иглите си накъдето им попадне, за да бодат, по най-неприлични места, мирните горски обитатели. И изведнъж, о, радост – пред очите му изникна, не, измъкна се изпод купчината съчки, носителят на обидните игли.
– За вълка говорим, а той в кошарата – извика Ринпал.
– Аз не съм вълк и това не ми е кошарата – запротестира иглоносецът. – Аз съм таралеж и не разбирам, защо моята игла е в теб, и защо сте ме зяпнали така?
– Защото точно тази твоя игла извадихме преди малко от задните части на Тунпал – троснато отговори Ринпал.
– И какво е правила с нея катерицата, да не си е кърпила шортите? – нарочно или наивно, попита Бежóк.
– И от там се започна една препирня…добре, че не бяхте там.
– Видя – не видя, Пандал ги хвана за яките, насади ги около лагерния огън и рязко попита:
– Какво е това?
– Лагерен огън – отвърна Тунпал, чудейки се къде е важността на този въпрос, та мечокът не можа да го запази за след разправията.
– Къде са лагерниците? – попита таралежът.
– Пътуват към нашия лагер – отговори Ринпал и попита сам себе си – ако те пътуват към нашия лагер, ние защо не сме там, а сме се наредили около огъня на чужд лагер?
– Момчета, момчета, – с поутихнала болка и прояснена мисъл, каза Тунпал – да настигнем другите и да си отидем на нашето зелено училище.
Мощно тригласно „да“ разтърси гората и подсети съчките, че лагерът свърши и те могат да отидат по местата си. Мечето Пандал, катеричката Тунпал, зайчето Ринпал и таралежчето Бежок прекосиха полето, после реката, след това и гората, и нищо не можеше да ги спре, защото бяха решени да намерят съучениците си, и да се присъединят към тях.

 

автор: Тереза Тончева

Previous Older Entries

%d bloggers like this: