Котка в комина

Автор: Александър Александров Христов

под редакцията на Тереза Тончева

 

Котката Налина беше прогонена от дома си и обикаляше в околността. Навлезе в гората, видя непознат замък и започва да се навърта около него.

Дирери, младият колега на професор Ерик, създател на роботи, пишеше нещо на компютъра си, когато изведнъж се появи надпис „грешка”. След това компютърът изгасна и целият му труд пропадна. Мъжът се ядоса и извика:

– Пак ли ти, професор Ерик? Това е само твоя работа.

Дирери тръгна към замъка, за да се разправя с професора си.

През това време Налина опознаваше покрива на замъка или по-точно най-големия му комин и падна в него. Оказа се в камината в дневната. Професор Ерик беше зает със свързването на последните жици и започна да записва команди в паметта на робота Роборат.

– Малко е, че съсипахме работата на Дирери. Искам да го отвлечеш и да ми го доведеш тук. След това ще го затворим в подземието на замъка. Никой не трябва да те види.

Докато Налина търсеше начин да излезе от замъка, роботът вървеше към къщата на младия колега на професора. По средата на пътя двамата се срещнаха, защото младият мъж се беше запътил към замъка, за да търси сметка на професора.

– Здравей, Дирери, накъде си тръгнал?

– Отивам в замъка, защото знам, че професорът ми повреди компютъра.

– Искаш ли да те придружа до замъка?

Стигнаха до замъка и Роборат му каза:

– Ако вървиш точно зад мен, ще си в безопасност и ще те заведа в тайната лаборатория на професора.

Докато слизаха по стълбите една котка се провря в краката на младия мъж, сякаш искаше да му подскаже, че е в опасност, но той не й обърна внимание. В следващия момент Роборат го сграбчи и го хвърлил в една стая без прозорци. Докато Дирери разбере какво се е случило, голямата желязна врата се затвори. След малко през някаква дупка в стената, голяма колкото пъпеш, се процеди слаба светлина. Дирери седна на земята и започна да мисли как да се спаси. Сети се за котката и извика тихичко:

-Маац – мац – мац.

След минута зад вратата се чул дращене и тъничко гласче му каза:

– Аз не мога да ти помогна сама, но ще потърся помощ. Ти стой мирно и когато професорът идва при теб се прави на уплашен.

Котката имаше приятелка фея, която смяташе да помоли за помощ. Феята се съгласи и на следващата нощ те бяха пред замъка. Феята можеше да минава през стени и всякакви прегради, но котката не можеше. Затова те се скриха в един тъмен ъгъл и зачакаха някой да влезе или излезе. Не след дълго домашната помощница излезе да хвърли боклука и остави вратата отворена. Котката се вмъква, след нея и феята и така успяха да стигнат до тъмницата. Феята влезе през стената и разказа плана си на Дирери. На другата сутрин, когато роботът влезе с подноса с храна, с няколко завъртания на пръчката си, феята успя да разстрои електрическата система на робота. Покрай него се беше вмъкнала и котката, но след нея вратата се затръшна и всички се оказа затворени в тъмницата.

Роботът беше безсилен. Не можеше да направи нищо без ток, а и попадна в ръцете на младия учен. Той започна да му задава други команди.

– Аз ще включа електрическата ти система и ти ще ни измъкнеш оттук.

След няколко часа професорът слезе в тъмницата, за да види защо се бави роботът. В този момент Роборат отваряше вратата и извеждаше младия мъж навън.

– Роборат, къде си, какво става тук? Ти на чия страна си?

– Вече не приемам заповеди от теб. Новият ми господар е много по-добър от теб, професор Ерик.

Професорът се уплаши и избяга. Тогава Роборат изведе заложника от замъка и го пусна да си върви.

– Како ще стане с теб, Роборат?

– Ако ме приемеш, ще дойда да служа на теб и да ти помагам.

– И аз съм без дом – каза котката. – Ще вземете ли и мен?

– Разбира се, коте, да тръгваме.

– Робо, като за начало ти ще бъдеш мой бодигард.

– Мога да върша и домакинска работа – каза роботът.

Тримата се прибраха щастливи у дома си и Роборат веднага застана на пост пред къщата.

 

 

 

Advertisements

Как Иван започна да защитава малките деца

 

Автор: Симона Сотирова – I клас

 

В края на учебните часове третокласникът Иван отново блъснал малкия Цветан. Малкият паднал на земята, Иван му взел раницата и му разпилял учебниците. Цветан си ги прибрал и без да каже дума се прибрал у дома. Това не му се случвало за първи път и момчето се замислило, какво да направи, за да спре този тормоз. Прибрал се у дома и си отишъл право в стаята. Първото нещо, което правел, всеки ден след училище, било да нахрани двете си рибки. Днес, докато им пускал храна, говорил сам на себе си, ”Трябва да измисля нещо, този тормоз трябва да спре”. В този момент водата в аквариума се раздвижила, рибките изскочили извън аквариума и се превърнали в две малки феи. Цветан се уплашил.

– Какво става тук, да не би да сънувам? –  запитал се той. Разтъркал очи, ощипал се по ръката и разбрал, че това не сънува.

Рибките му проговорили с човешки глас:

– Какво искаш да направим за теб? – попитали те.

– Вие какви сте? – попитал Цветан.

– Ние сме твои кръстници-вълшебници – отговорили те.

– Аз не знаех, че имам рибки кръстници.

– Е, вече знаеш. Вземи тази вълшебна пръчица и я носи със себе си. Когато  момчето те нападне, само го докосни с нея по рамото и кажи: ”Който ме напада, получава каквото заслужава”

На следващия ден Иван настигнал Цветан на излизане от училище и започнал да му дърпа раницата. Тогава малкият извадил от джоба си вълшебната пръчица и направил това, което му казали феите. В този момент Иван почувствал вледеняващ студ и за минута се смразил. През това време Цветан минал зад гърба му и казал: ”Нека той да забрави каквото ми е направил”, докоснал го втори път по рамото, за да го размрази и когато се уверил, че момчето е добре си тръгнал.

Иван се сепнал и се попитал:

– Какво правя тук още, мама и те тате ме очакват.

Тръгнал си и имал чувството, че иска, но не може да си спомни, какво се е случило  в последните минути. Срещнал приятелите си и те му казали:

– Хайде утре да пресрещнем Цветан и да му вземем закуската

– Кой Цветан? – попитал Иван.

–Малкият, от 1 клас – отговорили те.

– Хм, аз не познавам дете на име Цветан от 1 клас и как така ще нападаме малките? – изненадал се Иван.

Момчетата се разсмели:

– Ти всеки ден го блъскаш, разпиляваш му учебниците или му взимаш закуските.

Иван се спомнил какво се е случило в последните минути, дори заклинанията и казал на приятелите си:

– Не искам повече да нападам това дете.

Приятелите му едва не припаднали от смях, махнали с ръка и си тръгнали, а той извикал след тях:

– Само ако си позволите да нападнете беззащитно дете, ще патите вие, а не то.

– Те се подсмихнали и продължили без да се обръщат.

Иван се прибрал вкъщи и помолил баща си да го запише да тренира борба.

– Защо реши така изведнъж? – попитал го баща му.

– За да отвръщам на големите, които тормозят малките.

– Щом искаш да закриляш малките деца, ще те запиша, но трябва да знаеш, че те ще внимават, когато си наблизо, защото ще ги е страх от теб. Но какво ще стане когато те няма? Боят не решава нищо. Накарай тези момчета и те да се запишат на борба. Нека се борят с равни, а не с беззащитни деца.

След един месец Иван видял неговите приятели на тренировката си по борба.  Те поискали от треньора му да ги пусне да се бият с него, за да докажат, че са по-добри, без да тренират.

– Добре – съгласил се треньорът – ако някой от вас победи Иван, ще ви призная за по-силни, но ако стане обратното – ще ви запиша всички да тренирате борба.

В залата имало зрители и сред тях бил малкият Цветан. Той седял на първия ред. Когато Иван започнал да губи, малкият извикал: „Иване, който те напада нека си получи каквото заслужава”. И тогава Иван се стегнал и повалил противника си. От следващата седмица четирмата третокласници всяка сряда и петък вечер отивали на тренировки по борба.

Предателство и вярност ала в сън или в реалност

 

Автор: Дарина Александрова Деливерска – I клас

 

Имало едно магаре, което излъгало стопанина си, че е видяло как кучето му се въргаля в зеленчуковите лехи. Заради това фермерът прогонил кучето от фермата, а магарето станало нощен пазач.

– Слушай, Алекс, сега ти ще изпълняваш задачите на кучето. Ще обикаляш из цялата ферма и ще пазиш от диви животни.

– Добре, господарю, ще обикалям и ако видя диво животно ще започна да рева. Когато чуеш моя рев ти ще вземеш пушката и ще го застреляш.

Седнал фермерът на прага на къщата си и се завайкал за отъпканите лехи. След малко го налегнала дрямка. Тъкмо заспал и магарето заревало безбожно, защото видяло котка се мушка през оградата. Фермерът се събудил и изтичал при магарето. Като не видял никакво животно попитал:

– Какво видя та така ревеш?

– Видях около оградата да се навърта вълк.

– Къде сега е вълкът?

– Отиде към кошарата на овцете.

Тогава двамата се втурнали към кошарата. Влезли вътре и фермерът попитал:

– Къде е вълкът?

– Ей го там в ъгъла при дървата.

Фермерът вдигнал пушката и без много да му мисли стрелял. Когато се съмнало той видял, че е убил най-хубавия си овен.

– Ти какво ме накара да направя? Убих най-добрия си овен.

– Не съм виновен аз, господарю. Снощи ти уби вълка и отиде да си легнеш. Тогава кучето дойде с друг вълк, изнесоха приятеля си и за да си отмъстят, убиха твоя овен.

На втората нощ магарето пак се разревало, защото видяло да пробягва заек. Дошъл стопанинът и попитал:

– Сега пък за какво ревеш?

– Видях лисица да влиза в кокошарника.

Двамата се втурнали към кокошарника и фермерът видял всичките яйца стъпкани на земята. Хванал се за главата и започнал да се вайка:

– Яйчицата ми! Кой ми причини това?

На другата сутрин магарето отишло при стопанина си и казало:

– След като ти се прибра, кучето отново дойде и ми показа лисича кожа. В този момент разбрах, че то се е престорило на лисица, за да ме заблуди и е стъпкало яйцата, за да те накаже.

Фермерът взел пушката и отишъл в гората да търси кучето. Намерил го и тъкмо да се прицели в него, изскочила една котка и викнала:

– Не убивай кучето, то не е виновно. Аз влязох миналата нощ във фермата и твоето магаре нададе вой.

В това време кучето успяло да избяга. Подгонил го пак фермерът, настигнал го и докато се прицелвал, в краката му скочил заек:

– Не го убивай, стопанино, то няма вина. Снощи аз влязох във фермата ти и магарето се развика.

Прибрал се фермерът и казал на магарето:

– Застрелях кучето. Ти оставаш моят пазач. Отваряй си очите на четири. Тази нощ фермерът не легнал да спи, а през цялото време наблюдавал магарето. Видял го как отваря пътната врата, а след това и вратата на кошарата. Излязъл и подгонил магарето, но докато се занимавал с него, овцете до една напуснали фермата.

Прибрал се и много се ядосал, като видял, че е останал и без овце. Седнал на прага и заплакал:

– О, защо прогоних кучето си? Защо повярвах на това магаре? Защо ми се случи всичко това? Защо?

Докато се вайкал задрямал и засънувал сън – в съня му кучето водело овцете към кошарата.

Събудил се фермерът и тръгнал да търси кучето си, за да го върне обратно в къщи. Но решил преди това да надникне в кошарата. Влязъл вътре и що да види? Всички овце отново били у дома, а до тях нащрек бди вярното му куче – Джони.

Ани и звярът

Автор: Вилхелмина Сандева – I клас

под редакцията на Тереза Тончева

Художественото училище, в което учела Ани, се намирало извън града, в началото на гората, съвсем близо до вилата на баба й и дядо й. През седмицата Ани спяла в пансиона на училището, а през уикендите се прибира при тях, защото родителите й работели в чужбина.

На учениците от малките класове им било напълно забранено да ходят в гората без учител. Ани много обичала разходките в гората и въпреки забраната тя един ден успяла да се измъкне незабелязано, докато другите деца от нейния клас си играели в двора.

Живеещите в околността вярвали, че в гората живеят джуджета, които не обичат хората и им пакостят. И било вярно. В гората живеел и един звяр. Той бил човек, омагьосан в животно, което го принуждавало да живее в гората. Злата магьосница му отнела човешкия образ, но му дала силата да властва над джуджетата и така той ги принудил да работят за него. Най-много от всичко на звяра му липсвала малката дъщеричка. Затова той често карал джуджетата да отвличат малки момиченца и да ги водят при него, но те се плашели, пищяли и той ги пускал бързо. Момиченцата не смеели да кажат на никого, защото той ги заплашвал, че ще ги отвлече отново. Ани не знаела това и не разбирала защо никой не иска да избяга в гората с нея.

Тъкмо се надигнала на пръсти, за да си откъсне малинка,  усетила, че нещо или някой я хваща за крака. Било джуджето Хихи, наричано така, защото се хилело злобно. Той я излъгал, че знае един храст с огромни малини и ще я заведе при него. Момичето му повярвало и се изненадало много, когато пристигнали при един храсталак с огромни малини. Тя се пресегнала да си откъсне малинка и храсталакът се разтворил, Хихи я блъснал навътре и тя се озовала в бърлогата на един звяр. Уплашила се, разплакала се, а звярът й проговорил с човешки глас и казал:

– Аз си изгубих детето. Можеш  ли да ми помогнеш да го открия?

– Искам да ти помогна, но не знам как – отговорила Ани..

– Имам девет годишна дъщеря, на име Алекс. Тя има дълга руса коса и живее с майка си накрая на гората.

– Аз какво да направя, когато я открия?

– Ще я доведеш при мен. Искам да я видя само веднъж.

– Защо искаш да видиш дъщеря си? Домъчняло ти е за нея или има и друго нещо.

– Има друго нещо. Тя може да ми помогне да разваля магията, но затова ти трябва да я доведеш при мен.

След три дни Ани довела Алекс при баща й.

– Много ми липсваше, дъще – през сълзи, казал звярът. Ако искаш, ти би могла да развалиш тази магия.

– Искам татко, но не зная  как.

– Магьосницата ми открадна книгата за правене на магии, която ми беше подарена от моя дядо.

– Къде можем да я открием? – намесила се Ани.

– Тя работи в градския музей. През деня го чисти, а вечер го пази.  Живее в малката пристройка зад голямата сграда.

– Тя в пристройката ли държи книгата?

– В никакъв случай. Предполагам, че я държи в първата зала на музея, където се намират картините и ръчно писаните книги от стари времена.

Нека Ани помоли баба си да спи при теб следващата събота. Хихи, Роро и Тити ще дойдат точно в полунощ и ще ви вземат. Магьосницата ще ходи на магьосническо сборище и няма да я има цяла нощ. Джуджетата ще отключат музея, но те не могат да четат и затова сте им нужни вие. Там ще се разделите и ще прегледате всички зали и експонати.

Станало точно така, както казал звярът, но тъкмо когато заключвали вратата на музея, се появила магьосницата.

– Хи, хи хи – изсмяла се тя. Много късно се сетихте за я търсите. Сега ще ви я измъкна изпод носа.

В това време се задал звярът и двамата се сбили. Роро дръпнал двете деца настрани и ги пробрал вкъщи. Хихи се впуснал да помага на своя господар и двамата успели да избягат с книгата. Магьосницата ги подгонила.

– Няма да мърдате от вкъщи – заповядал им Роро. Аз ще ви дам знак, кога да дойдете в гората.

– Какъв ще бъде знакът? – попитала Алекс.

– Ще закача на вратата ви клонче с гигантски малини.

Както и предполагал, звярът открил в книгата заклинанието, с което да отнеме вълшебната сила на магьосницата, за да не прави пакости. След като го изпълнил, тя станала една обикновена жена, която продължила да пази и чисти музея.

След като се справил се с нея, той пристъпил към правенето на вълшебната отвара, но се оказало, че нещо липсва. Тя не му подействала.

Вечерта срещу събота Роро поставил по едно клонче с малини до вратата на Ана и Алекс и преди обяд на следващия ден, двете момичета отишли в гората на уреченото място.  Хихи ги посрещнал и ги завел в бърлогата на звяра.

– Дъще, аз не можах да разваля магията – казал звярът. Отиди си и не мисли за мен. Повече не ме търси. Ани, а ти можеш спокойно да си се разхождаш в гората, никой няма да ти навреди. Тъкмо обратното.

– Татко, не искам да те изоставям – проплакала дъщеря му. – Имам идея как да ти помогнем ние с Ани.

Момичетата отишли при Таймара, предишната магьосница. Тя не помнела нищо. Те успели да се сприятелят с нея и след няколко дни се оказали сами в стаичката й. Бащата на Алекс им казал да търсят вълшебен предмет. Момичетата започнали огледа, но нищо не им направило впечатление.

Скочили върху леглото и блъснали някаква пръчка. Тя паднала на земята и от нея започнала да струи светлина. Тогава Алекс я взела и си тръгнали, за да отнесат пръчката на баща й. Отишли при звяра и му я дали. Той взел пръчката и я размахал, все едно че дирижира. Започнал да докосва всяко едно нещо в бърлогата си. Един камък се превърнал в чаша, която постепенно била обсипана с блестящи украшения. Той я взел и я поставил на една празна полица. Докоснал друг камък, а той се превърнал във ваза, в  която се появило едно цвете. Взел и нея и я поставя на празната полица. Пръчката му се изплъзнала и започнала да превръща всички камъни в красиви предмети, които той редил на полицата. Станали единадесет – по  един предмет за всяко джудже и един за него. Роро извадил цветето от вазата и помолил господаря си да го помирише. Звярът го помирисал и се превърнал в човек. Прибрал се той вкъщи жив и здрав, а жена му и дъщеря му не могли да му се нарадват. Ани и Алекс станали неразделни приятелки.

Благоевград, 11.01.2014г.

Как феята промени лисицата

Автори: Петя Левунлиева, Вилхелмина Сандева, Дарина Деливерска, Симона Сотирова и Александър Христов – ученици в първи клас, под ръководството и редакцията на Тереза Тончева

В едно малко село в подножието на планината живееше ловджийското куче Рекс. На него не му харесваше да гони ранените животни и да помага на ловджиите да ги хващат, но това му беше работата.

– Рекс, дръж – развикаха се ловджиите – дръж, Рекс, дръж!

Кучето се спусна към глигана, но загуби следите му, защото нещо светещо му отклони вниманието. Беше малка пръчица, по която светваха и угасваха безброй светлинки. До нея, забодена в шумата, Рекс откри златна коронка с три червени камъка.

„Който ги е загубил сега е тъжен” – помисли се кучето, захапа пръчицата и коронката и хукна към пещерата.

Докато кучето бягаше към скривалището си, за да скрие скъпите вещи, Малката фея плачеше и ги търсеше. „За къде съм без моите вълшебни дарове?” – нареждаше тя.

Само преди няколко минути тя си почиваше необезпокоявана в клоните на един бук, когато някакъв трясък я стресна и тя изпусна пръчицата и коронката си. Без тях не можеше нито да лети нито да прави вълшебства. С мъка слезе на земята, но тях ги нямаше.

Лисицата Хитрина обикаляше гората със свит от глад стомах. Очите й светнаха като фарове на камион, когато видя феята.

– Ти коя си? – попита лисицата.

– Аз съм Малката фея – отговори тя.

– Добра или лоша фея си ти?

– Добра съм – отговори феята.

– Не ти вярвам. Къде ти е вълшебната пръчица?

– Загубих я.

Рекс забеляза лисицата и се скри зад дънера на едно старо дърво и така чу разговора й с феята. „Значи на това малко момиченце е пръчицата и коронката”, помисли си той.

– Ще ти повярвам, че си фея, ако решиш една задача.

– Добре – съгласи се феята.

– Задачата се нарича „Излъжи ме!” – каза лисицата. – Ако успееш да ме излъжеш, аз няма да те изям, но ако аз се окажа по-добра в лъжите – мисли му.

– Когато идвах насам видях десет кокошки да се разхождат свободно навън. Защо не отидеш да си хванеш пет- шест?

– Аз и утре мога да си хвана кокошка. Няма да се хвана на лъжата ти.

– Да оставим задачата и да отидем да потърсим пръчицата ти. Качи се на гърба ми, така ще се придвижваме по-бързо.

– Не й вярвай миличка – прошепна Рекс. – Не се качвай на гърба й.

В този момент отнякъде се появи ловджията и извика кучето си:

– Рекс, идвай веднага. Изпусна глигана и сега се шляеш из гората. Ела тук, Рекс, прибираме се вкъщи.

Кучето нямаше какво да прави, подчини се на своя стопанин и се прибра с него вкъщи.

Лисицата тръгна към бърлогата си с феята на гръб. По пътя си срещнаха ранения глиган.

– Здравей, Глиги – поздрави лисицата.

– Здравей, Хитрина – отвърна й той.

– Помощ, помощ – едва чуто проплака феята.  – Аз съм в беда, лиса ще ме  изяде.

– Разказвай й приказки, за да мине повече време, а аз ще потърся помощ – каза й глиганът. – Довиждане, лиске – обърна се той към лисицата. – А ти не се страхувай, феьо, лисицата е много добра, нищо лошо няма да ти стори.

Глиганът вървеше трудно, но даде дума на феята, че ще потърси помощ и тръгна да търси кучето Рекс.

Рекс едва изчака да угасне и последната светлинка в къщата на стопанина си и хукна обратно към гората. Той се сети, че лисицата е отвела феята в бърлогата си и се отправи натам. По пътя си срещна глигана.

– Рекс, лисицата отнесе феята в леговището си – извика глиганът.

– Глиги, ти отиди там и се опитай да попречиш на лисицата да я изяде, а аз ще донеса вълшебните й средства.

Лисицата сложи котле с вода да ври на огнището, след това прибави малко кетчуп, магданоз и чубрица.

Привлечен от миризмата глиганът лесно откри дупката на лисицата.

– Лисо, много вкусно мирише при теб – каза й той. – Какво готвиш?

– Сос за феи, Глиги.

– Имаш ли гъби? – попита той.

– Нямам, защо?

– Къде се е чуло и видяло сос за феи без гъби? Почакай, ще отида да набера.

– Добре, ще почакам, но ако се забавиш пускам малката във водата. Много съм гладна.

Глиганът застана встрани от дупката и зачака кучето. Не след дълго се появи и то. Лисицата ги видя, досети се каква е работата и викна:

– Дойдохте тъкмо на време, приятели, за да видите как я пускам във врящата вода.

В този момент кучето хвърли пръчицата и коронката към феичката, тя ги улови и полетя. Започна да кръжи над лисица Хитрина и да

прави плавни движения с пръчицата си. В този момент върху лисицата  заваля дъжд от снимки. Всяка от тях показваше по една лошотия, която тя е направила на хора и животни. Лисицата се ужаси от това, което видя и избяга.

Феята благодари на кучето и глигана и се прибира у дома си.

Кучето направи на глигана знак да си върви и то се прибира вкъщи.

След една година лисицата срещна глигана и каза с наведена глава:

– Срам ме е да те погледна.

– Не срамувай, лисо, ако не се бяхме срещнали и аз не бях помогнал на кучето, то нямаше да ме приеме за приятел и както бях ранен, щеше да ме хване и да ме завлече при стопанина си.

– И аз ли съм помогнала с нещо?

– Ти помогна най-много на себе си. Отдавна в гората не се е чула приказка, че крадеш или лъжеш, а и казват, че кокошките на баба Благойка вече спят спокойно.

Това е първата приказка от скоро сформирания клас по творческо писане на Тереза Тончева.

Вълкът Злор си търси приятел

В държавата Вълчания живеело едно малко мече, наречено Борис. Къщата му се намирала на едно голямо дърво в края на гората. Майка му всеки ден му казвала:

-Борис, играй си само в нашата гора. Не отивай до потока край замъка.

Но Борис не послушал майка си и всеки ден ходел да лови риба в потока до замъка. Там живеел вълкът Злор със своето семейство.

Злор бил много лош и никой не искал да си играе с него. Затова ставал все по-самотен и по-тъжен. Като нямал какво да прави, той често се разхождал край крепостната стена. Открил една малка дупка и оттам наблюдавал какво става навън. Веднъж той видял едно малко мече да си играе край потока и решил да го улови, за да го направи свой приятели. Изплел клетка от пръчки и я завързал с единия край на дебело въже. Другия край преметнал през клона на дървото над потока и се скрил.

Когато Борис дошъл да си хване рибка, Злор пуснал въжето и клетката паднала върху мечето.

Вълкът го измъкнал, вързал го като куче и го повлякъл на разходка.

– Ти ще ми бъдеш приятел! – казал му той. – Ще те вържа в кучешката колиба в двореца и ще живееш там.

– Приятелите не се връзват. Те си играят заедно и искат да са заедно всеки ден. Ако остана тук вързан, мама ще се разтревожи ще тръгне да ме търси. Когато ме намери, ще ми удари един бой и ще ми забрани да идвам при теб.

– Ти ме лъжеш! – казал му вълкът.

– Отвържи ме и ще ритаме футбол – казало мечето.

Когато започнало да се стъмва мечето си тръгнало и обещало на вълка, че утре сутрин ще дойде пак.

Вълкът не му повярвал, но го пуснал. Това се повторило и на следващия и на по-следващия ден. Мечето си отивало вечер и идвало сутрин до потока, за да си играе с вълка. След това вълкът ходел в неговата гора, за да си играят и така двамата станали неразделни приятели.

Автори на приказката са десет деца на възраст 5:5 години от III“б“ група на ЦДГ N3  „Детелини“, Благоевград и Т. Тончева.

Хитрото облаче

На небето, както на земята, имало много Царства-Господарства. Най-малкото от тях се наричало Царство-Многознайство, защото всичките му поданици, заедно с Царя и Царицата ходили на училище. Възрастните посещавали Училище за родители, а децата – детска градина.  В края на всяка година, в Царство-Многознайство се провеждали тридневни състезания по ум и сръчност.

            До началото на тазгодишното състезание оставали три дни и затова училищата и детските градини излезли във ваканция.

            На децата бързо им доскучало. Трите звездички Звездемона, Звезделина и Звездин седели на пейката пред къщата си и не можели да си измислят игра. В един миг очите на Звезделина грейнали и тя извикала:

            – Хайде да отидем на разходка на Земята.

            – Не може. Това ни е забранено – казал Звездин.

            – Ще слезем само за един ден и никой няма да разбере – казала Звездемона.

            През това време зад гърба на трите звездички се промъкнало облачето Хитрушко.

            – Звездички, аз мога да ви помогна да слезете на Земята. Искате ли? – попитало то.

            – Искаме. Но можеш ли да ни прибереш обратно? – попитала Звезделина.

            – Мога. Аз съм събрал малко вода. Утре сутрин ще я изтръскам над Земята и вие ще слезете по дъждовните капки. След обяд, докато Чичо Слън още грее силно, ще ядосам брат си Сърдитко. Той ще се разплаче, от сълзите му ще се роди дъга и вие ще се изкачите по нея обратно тук.

Речено сторено. На следващата сутрин звездичките, с помощта на oблачето, слезли на Земята. Късно след обяд то отишло при братята си за помощ:

            – Момчета, тазин сутрин помогнах на трите звездички да слязат на Земята, за да се разходят, но им обещах дъга, по която да се изкачат обратно.

            – Хитър план. Но няма да се появи дъга, защото ние няма да пуснем дъжд, а те ще си останат на Земята – казал Сърдитко.

            – Това не ми харесва – казал Хитрушко.

            – И на мен – добавил Смехурко. – Но ако звездичките останат на земята, няма да се явят на състезанието по математика и ние ще го спечелим.

            – Хитрушко, Сърдитко, Смехурко, прибирайте се! Време е за сън! – викнал Татко облак.

            – Идваме, тате! – отговорили те.

            – Този план няма да хареса на възрастните и затова е важно да не казвате на никого – предупредил Сърдитко.

            – Няма – съгласили се братята му.

            – Прибрали се доволни у дома, без да подозират, че хитрият им план е разкрит.

            Малкият вятър, Вятърничко също скучаел и от скука забравил да духа. Както си влачел скуката по небето, се оказал зад облачетата и чул всяка тяхна дума.

            – Това не е честно, ама никак не е честно – казал на себе си Вятърничко.

            – Вятърничко, къде лудуваш, сине? Прибирай се, трябва да си починеш – викнал Вятърът татко.

            – Ама, тате, аз… такова, трябва да се видя с леля Луна – замолил се Вятърничко.

            – Не може! Тя сега е на работа. Прибирай се веднага! – заповядал Вятърът татко.

– Ама, тате…

            – Веднага!

            „Може пък и да успеят да се приберат” – казал си Вятърничко. Прибрал се и отложил тази работа за следващия ден.

            Рано на другата сутрин вятърчето изтичало в дома на звездичките, но по пътя си срещнало облака Сърдитко.

            – Няма ги – казал той. Слязоха на Земята на разходка.

            Прибрал се малкият вятър у дома. Седнал на леглото, седи и се чуди.

            – Къде си ходил, Вятърничко? Защо си умислен? – попитал го баща му.

            – Облачето Хитрушко помогна на три звездички да слязат на Земята и им обеща, че ще им помогне и да се върнат.

            – Щом е обещал, значи ще им помогне – казал баща му.

            – Няма. Чух как той и братята му се наговориха да ги оставят на Земята, за да спечелят състезанието.

            – Ти защо не каза на никого?

            – Защото ти ме прибра и не ми позволи. Сега ходих да ги потърся, но още не са се върнали.

            – Заведи ме при Хитрушко. Искам аз да поговоря с него.

            – Отишли баща и син Вятърничеви при облачето и го питат и разпитват, а то:

            – Съжалявам, чичо Вятър. Аз исках да ги върна, но братята ми ме спряха, за да спечелим по-лесно състезанието.

            – Вие облачетата сте много умни момчета и можете да спечелите и без измама. Ще останеш ли доволен от такава “лесна“ победа?

– Няма. Срамувам се от това, което направих и искам да оправя нещата. Но не зная как?

            – Нужна ни е Дъга!

            – Нямам вода – проплакал Хитрушко.

            – Ти събери братята си и останалите облачета, а другото остави на Вятърничко.

            Събрал Хитрушко всички облачета и ги строил в редица. Вятърничко завихрил колкото прахоляк намерил и го издухал право в очите им. Като заплакали облачетата, като закихали, като завалял един дъжд… Разсмял се чичо Слън, запревивал се от смях и докато се усетят – родила се Дъгата.

Минало се малко време и Звезделина, най-малката звездичка се изкатерила по нея.

            – Къде са брат ти и сестра ти? – попитал Вятърничко.

            – Не знам. Аз си играех на една поляна и когато видях дъгата, побързах да се изкача. Няма ли ги още?

            – Няма ги, но аз отивам да ги търся – казал господин Вятърничев. – Ако се забавя много, Вятърничко, тръгни и ти.

            – Хитрушко, ще ми помогнеш ли? – попитал малкият вятър.

            – Ще ти помогна, но как?

            – Аз ще те издухам колкото мога по-надолу към Земята. След това ще продължа сам и когато намеря звездичката, ще започна да я подмятам нагоре,  докато я кача при теб. После с помощта на татко ще се приберем в царството.

            – Да вървим!– извикал Хитрушко.

            През това време Звездемона попаднала в една детска градина в Благоевград. Улисала се в играта с децата и не видяла дъгата. Дострашало я, че ще пропусне състезанието и заплакала.

Децата започнали да я успокояват и измислили спасителен план. Помолили учителката си да им купи балон, надут с хелий. Направили люлка от канап и като закрепили здраво звездичката, я пуснали да полети.

            – Благодаря ви деца! – викала през сълзи Звездемона и махала с ръка.

            Вятърничко чул гласа на приятелката си и се спуснал с всички сили към нея. Подхванал балона и започнал да го издига нагоре. Но за беда балонът не издържал, спукал се и бедната Звездемона полетяла обратно надолу. Уплашила се звездичката, разплакала се и докато се чудела как ще се спаси тупнала върху нещо хладно и меко.

            – Добре дошла! – поздравил я познат глас.

            – Хитрушко! – зарадвала се звездичката. – Ти все пак ме спаси! Благодаря ти!

            – Не съм сам. Вятърничко ми помогна. На него трябва да благодариш.

            – Тъкмо пристигнали тримата в Царство-Многознайство и Вятърничко съвсем загубил сили. Стоварил се в несвяст на земята и не чул разказа за приключенията на Звездин.

            Как протекло състезанието?

            Много сте нетърпеливи, уважаеми родители. Това ще разберете в края на месец май, когато ще бъдете поканени лично да присъствате на годишното състезание по ум и сръчност на децата от IVб група при ЦДГ N3 “Детелини” Благоевград.

Авторите на тази приказка са 25 деца на възраст от 5 до 7 години, мои възпитаници, които вече са в първи клас. Приказката написахме под мое ръководство и редакция и е плод на двегодишно целенасочено обучение в съчиняване на приказки. С пет от тях твореческата работилница продължава и скоро ще пуснем новите си произведения.

Previous Older Entries

%d bloggers like this: