Как се посрещат страхове

 Приказка

Тази сутрин сякаш всички се бяха успали. Беше тихо и от толкова много тишина на къщата и доскуча. Понеже не знаеше какво да прави със скуката, започна да се чеше по главата. Чувам ви да казвате, „Но къщите нямат глави!” Нямат, докато не им измислим. Можете ли да си представите, че покривът може да бъде главата на една е къща? Можете, защото това е лесно. Но кой е казал, че лесното е интересно? Ха сега си измислете, че мазето на къщата е нейната глава, а покривът й е кракът. В този случай, къщата с глава мазе, ще има един крак, но това няма да й пречи да стои здраво стъпила с него във въздуха.

Точно такава беше къщата на Манол. Тип покривокрака. И така, нашата къща, тоест тази на Манол, започна да се чеше по главата, тоест по мазето. Така тя събуди едно малко безплътно същество, което обикновено съществуваше само в главата на Манолчо, но нощем докато той спеше, се настаняваше в главата на къщата. Та това малко същество, което можем да нарисуваме като дребно сиво облаче – хората наричат страх. Може и така, но ние ще го наречем Сивооблачко. След като го събудиха, той побърза да намери момченцето, за да му каже, че след като го заведат на детска градина, родителите му няма да дойдат да го вземат. Неприятно е, но какво да се прави, това му е работата. И затова страхът отиде и почука тихичко на вратата на Манол. Момченцето се събуди, стана и открехна лекичко вратата. Пред нея стоеше или седеше, или по-скоро лежеше нещо, което приличаше на малко сиво облаче.

– Здравей, Маноле!

– Ти, кой си? – попита момченцето.

– Аз съм твоят страх Сивооблачко и идвам да ти напомня, че днес твоите родители няма да те вземат от детската градина.

– Махай се, изчезвай, ти си лош! – развика се Манол.

За момент изглеждаше, че страхът си е отишъл, но малкият се разплака. „Мама и татко работят толкова много. Дали няма да ме забравят в детската градина?”, мислеше си той.

Виковете на момчето събудиха майка му. Тя стана от леглото, наметна си пеньоара и отиде в стаята на сина си. Вратата беше отворена, а синът й лежеше свит на кълбо под завивката.

– Какво става сине, ти ли викаше? – попита го тя.

– Аз виках, гоних един страх, но той не иска да си отиде.

– Какъв страх?

– Такъв, малък, пухкав и сив. Почука на вратата ми и ме събуди, за да ми каже, че днес няма да ме приберете от детската градина.

Майка му го взе в обятията си, целуна го по главичката, залюля го и започна да му пее. Пееше на английски и малкият не разбра и думичка от песента, но това, което разбра, беше, че майка му го обича и не иска да се разделя с него.

– Виж, сине, днес ще те взема аз от детска градина, защото баща ти ще пътува в командировка. Ти знаеш, че аз работя до по-късно и затова ще те взема в шест часа, а не както досега в пет. Ще останеш един час повече, но аз непременно ще дойда. На мен също ще ми липсваш с един час повече, но понякога така се налага. Разбра ли ме?

– Разбрах, мамо, ще те чакам.

– А ако страхът отново те навести, какво ще направиш?

– Ще го изгоня. Нали ти ще ме вземеш, защо да се разправям с него?

– Да, ще те взема, но ти предлагам да не го гониш, а тъкмо обратното. Когато малкият Сивооблачко дойде, покани го и му кажи, че вече си разбрал неговото предупреждение. Благодари му и кажи, че днес мама ще закъснее с един час. Разбираш ли какво ти казвам?

– Не, мамо, не разбирам, но ще му благодаря. Дано страховете разбират от „Благодаря!” и „Довиждане!” Защото и вчера и онзи ден, когато идваше, аз винаги го гонех, а той се връщаше и пак и пак. Изобщо страховете са много неприятни и досадни сивооблаковчета.

– Ако го поканиш и го изслушаш, а после му благодариш за предупреждението, той със сигурност ще си отиде с усмивка и няма да се върне отново по същия повод. Опитай и сам ще се увериш, а когато това стане, искам да ми кажеш. Съгласен ли си?

– Съгласен съм – отговори момчето и скочи от леглото.

На път за детската градина малкият Сивооблачко отново се появи, но този път отвътре. Как да се появи отвън, след като хората не вървят по улиците с вратите си. Като нямаше на какво да почука, страхът се беше настанил в главата му. Седнал зад лявата му вежда, кръстосал си облачковите крачка и шепне, „Днес няма да те вземат от детската, няма да те вземат.” Манол го изслуша и го попита:

– Ти ли си страх? Благодаря ти, че дойде и ме предупреди. Аз попитах  мама и тя ми каза, че ще ме вземе, но ще закъснее с един час. Ако имаш нови предупреждения, тогава ела.

Сивооблачко изведнъж се беше превърнал в бялооблачко и вече не седеше зад лявата му вежда. Беше станал и усмихвайки се на малкия, му помаха за довиждане.

– Когато имам какво ново да ти кажа, ще се върна. Довиждане, Манолчо!

Спомняте ли си какво ви разказах, в началото на историята, за къщата? Тя беше много любопитна и своенравна къща. Естествено чу целия разговор между майка и син, стана й интересно и състави план, как да разсее ранноутринната си скука на следващия ден. „Утре”, каза си тя, „отново ще се събудя първа и ще се почеша по главата. Така ще събудя малкия сивооблачко и ще го изпратя при Манолчо, за да видя какво ще се случи. Така ще разбера вярно ли е това, което каза майка му“.

Речено-сторено. На другата сутрин, точно шест часа без седем минути, нашата познайница покривокракова се събуди, докато нейните обитатели още спяха. Тя се протегна, изкашля се, за да си прочисти гърлото и се почеса по главата. Сивооблачко не се появи. Тя се почеса втори път, после трети и от яд се зачеса така, че главата я заболя и насмалко не й потече носът. Чешмата в мазето капеше не от вчера, но бащата на Манол така и не намери време да я поправи. Та от толкова много чесане тя, чешмата де, съвсем се развали и потече.

– Стига! – чу се нечий гласец.

– Какво ти стига? – попита къщата.

– Стига си се чесала. Днес нямам какво ново да кажа на Манолчо.

– Кой иска от теб, постоянно да разказваш новини?

– Не мога да се върна с предупреждение, за което вече ми е благодарил.

– Тогава си измисли нещо или така ще се разчеша, че чешмата ще плисне с всичка сила и тогава лошо ти се пише – заплаши го къщата.

– Добре де, отивам – съгласи се страхът.

Той стана от удобното си легло, протегна се два пъти и в следващия миг почука на вратата на Манол.

Момчето отвори вратата и като позна сивооблачковия си приятел, му каза с усмивка:

– Заповядай, влез! Какво ново днес?

– Дани ще те набие и ще ти счупи новата количка – каза страхът и го погледна в очите.

– Така ли? Добре, благодаря ти за предупреждението. Днес няма да занеса в детската новата си количка, а с Дани ще се разберем и без бой. Благодаря ти, Сивооблачко, когато имаш ново предупреждение за мен, ела пак!

– Довиждане, Манолчо, няма да пропусна – каза страхът и си тръгна усмихнат. Слезе в мазето, тоест в главата на къщата и като не получи подобаващото посрещане се развика:

– Покривокракова, къде изчезна? Доволна ли си, не си ли, кажи!

– Тук съм, къде мога да изчезна? Майката на Манол се оказа права. Значи и малките могат да се справят с теб, тоест със съраховете си…

– Могат, всички могат, стига да не ме гонят и да не бягат от мен – каза страхът и заспа.

Автор: Тереза Тончева

а идеята за начина на справяне със страха е взета от тук:

Башар – Лисицата, http://atiearth.com/node/126

Advertisements

Принцеса Емили

На върха на Ледената планина в Леденото царство живееше принцеса Емили. Тя правеше ледени войничета, които изпращаше навред по света, за да се борят със злото и неправдата. Наричаше ги войни на добрината.

Звънецът за вечеря иззвъня тъкмо, когато тя ваеше сърцето на единадесетото си войниче. Момичето се направи, че не чува, защото искаше да го завърши. „Ако го оставя сега, след вечеря може и да е късно“ – помисли си тя.

Когато влезе в трапезарията, завари само майка си и празната маса.

– Съжалявам, че закъснях, мамо, но мога да обясня – пропя принцесата.

– Не ти искам обясненията. За наказание, че не спази Протокола, ти отнемам поялника. Така няма да се задържаш в стаята си след звънеца за хранене – ядно, каза царицата.

Момичето стисна зъби и излезе. Затвори вратата и сълзите й закапаха тежко върху малките перли, които украсяваха роклята й.

– Не запращай сълзите си по нас. Тяхната топлина ще ти помогне да довършиш краката на войничето.

„Хубавото на леда му е, че с малко топлина можеш да го ваеш, но дойде ли му в повече, се топи!“ – мислеше си тя. Прибра се в стаята си и взе фигурката в ръка, но сълзите й секнаха. Отиде до прозореца и се загледа в бледите сенки на скулптурите в градината, когато нещо или някой изтича зад тях. Отвори прозореца и извика:

– Кой е там?

– Аз съм Лени, Принцесо – каза младо еленче.

– Защо не спиш, Лени? – попита момичето.

– Днес теглих шейната на дворцовия закупчик в града и видях нещо, от което така ми се сви сърцето, че още не мога да се отпусна. Сън не ме лови.

– И моето сърце е свито – каза тя и му разказа как не е успяла да завърши единадесетото си войниче, как я е наказала майка й и какъв съвет й е дала перличката. – Лошото е, че сълзите ми пресъхнаха и не мога да довърша краката му. Ти, какво каза, че те е развълнувало?

– Днес отидохме да купуваме коледни подаръци. Пред лъскава витрина седеше малък просяк. От магазина излезе възрастен, добре облечен, господин с внука си. Като видя момчето, процеди през зъби:

– Вместо да се хванеш на работа, си седнал да просиш и да притесняваш благочестивите хора.

– Дядо, не виждаш ли, че той е колкото мен, какво може да работи? – попита внукът му.

– Да, прав си – отговори дядо му, почеса се по главата и се върна да пусне монета в ръката на просячето.

Момчето взе паричката и тръгна по осветената улица. Аз се измъкнах от впряга и го последвах. След няколко преки то спря пред стара сграда, побутна с крак счупения прозорец на едно мазе и се промушна през него. На пода на стаята, на прогнил дюшек лежеше мъж, покрит със старо прокъсано палто. Той мълвеше „вода, вода“

Малкият му подаде канче с вода, натопи кърпа, сложи я на челото на баща си и легна до него.

Сърцето на принцесата се сви, но вместо да заплаче, тя извика:

– Лени, готов ли си още сега да се върнеш в града и да им занесеш едно от моите войничета. Когато попадне на челото на болния мъж, то ще му отнеме температурата и ще му даде кураж да се изправи отново на крака.

– Прати мен, принцесо,  без крака трудно ще се придвижвам сам, но с еленчето ще успея – помоли недовършеното.

– Единадесети, точно теб ли? – попита Емили. – Ти си ми толкова скъп. Ще се стопиш на челото на мъжа и дори няма да мога да ти благодаря…

– Не ме създаде да се радвам на благодарности, Емили, а да помагам. Само така моят живот и твоята работа ще имат смисъл – каза войникът, скочи на гърба на елена и викна:

– Хайде, Лени, чака ни път.

Царицата тъкмо се прибираше в покоите си, когато, през открехнатата врата, чу разговора между дъщеря си и еленчето. Почувства се зле от това, че я наказа, преди да я изслуша. Влезе в стаята, прегърна дъщеря си, целуна я по челото и й върна поялника. Момичето засия от радост, целуна на свой ред майка си и се хвана за работа.

 

– Пристигнахме, сега е твой ред, войниче! – каза еленът, тръсна глава и хвърли ледения войник право върху челото на болния мъж.

Войничето започна да се гърчи от топлината на горещото чело и започна да му говори:

– Утре ще станеш, ще си облечеш най-приличните дрехи и ще тръгнеш да си търсиш работа.

С изгрева на слънцето мъжът се събуди с усмивка. В този момент в дясното му око се шмугна последната капчица вода, останала от леденото войниче – неговото сърчице. Мъжът усети внезапен прилив на сили и надежда, че днес ще си намери работа и животът му ще се промени. Стана, изми се, облече отдавна недокосвания си костюм и излезе. На пейка в парка, през който минаваше, видя вестник. Започна трескаво да чете обявите за работа и се спря на една, в която търсеха иконом.

Лесно намери адреса и натисна звънеца. На вратата се показа възрастна жена.

– Идвам във връзка с обявата за иконом. Все още ли е валидна? – попита учтиво младият мъж.

– Да, заповядайте! Изчакате тук, моля! Съпругът ми сега ще слезе – каза жената и го въведе в просторен кабинет.

Първото нещо, на което той спря погледа си, беше изписана с тебешир черна дъска. Мъжът я приближи, взе машинално парченце тебешир и започна да трие, и да пише.

– Ето те проклетнице, отрови ми цялото следване, а днес с един поглед те открих – изкрещя не на себе си той.

– Дай на мен, Милане, дай сам да я изтрия и да я поправя. И в моя живот властва дълго – извика професор Благич, потупа по рамото бившия си студент и грабна тебешира.

Милан се извърна и, загубили ума и дума от изненада, прегърна професора си. Двамата мъже разговаряха разгорещено, стискаха си ръцете, прегръщаха и се и пак се хващаха за тебешира.

– Драго, този мъж кандидатства за иконом – каза благо жена му.

– Не, скъпа! Това е новият ми асистент – отговори професорът. – А иконом избери сама. Не се съобразявай с мен!

 

автор: Тереза Тончева

 

Концерт за катеричка, заек и мече III

В първата част се разказва как Ринпал, Пандал и Тунпал тръгнаха на зелено училище 

Във втората част се говори за дупките и хората по пътя след извадения трън от задните обли полета на Тунпал

 

Знаете ли какво е нужно на едно решение, за да бъде твърдо? Изпитания! И ако не омекне още при първия сблъсък с чуждите интереси, значи е твърдичко, но ако издържи и останалите n – значи е твърдо.
Скоро след като четиримата тръгнаха, Пандал изчезна за миг, после за няколко мига, и в края, на изминалите мигове, се оказа на дъното на голям капан за мечки.
Докато Бежок, Ринпал и Тунпал се въртяха около собствените си оси, за да не загубят и себе си, Пандал тихичко подвикна:
– Помооощ, помооооощ…
Защо тихичко ли? Защото беше умно мече и не рискуваше да включи, и допълнителните защити, и аларми на капана.
Ринпал чу тихия зов и се отзова, и той тихичко:
– Ще помогнаааа, но на когоооо?
– На мечето Пандааааал – отговори тихият зов.
– Не могаааа – завърза тих разговор зайчето.
– Защооооо? – попита мечето.
– Защото моят приятел Пандал пропадна в дън земя – обясни дългоухият.
– Да де, ама тази дън земя има дъно, но няма таван и падналото мече може да бъде спасено.
– Къде й е таванът? – обади се конструкторският дух на зайчето.
– Ринпаааал – накрая на тихото си и съобразяващо търпение, изрева Пандал – извади ме от тази дупка и ще ти го покажа!
Приятелите му се пощураха, кой как можа и дори както не можа, поради връхлетялото ги притеснение, и накрая Ринпал реши, и нареди:
– Бежок, ти тръгваш натам (и посочи запад), а ние с Пандал на там (и посочи изток).
– Защо аз съм сам? – попита таралежа.
– Защото Тунпал е дама и е опасно да върви сама, а и ти не можеш да я защитиш дори от едно мече – авторитетно и с тон, нетърпящ възражение, каза Ринпал.
Речено – сторено. Животните тръгнаха в тяхното си на там, а Пандал се замисли за живота, приятелството и дълбоките, и студени дупки.
Когато се отдалечи от другите двама, Бежок се сви на кълбо, таралежовата му кожа настръхна и се замисли. И той знаеше, че мисълта е по–бърза и от най–бързите заешки крачета.
– Господине, бихте ли се поместили малко, легнал сте точно пред входа на къщата ми? – попита една малка сива мишка с черно колелце на главата.
Бежок се сепна, най-вече, от учтивата молба на деликатеса. С едва доловимо движение той затисна опашлето на мишлето и след това се отмести встрани от входа, точно както беше помолен.
– Ако ми освободите и опашката, ще се скрия от погледа ви с благодарност – пропя обектът с извънземно поведение и колелце на главата.
– Моите почитания, прелюбезна, аз ще Ви бъда дваж по-благодарен, след като Ви изям – в същия благ тон отговори таралежът.
– Разбирам, но аз съм компютърна мишка и уверявам ви нямам нито едно от достойнствата на вашите хранителни обекти.
– Като не ставате за храна, уважаема, за какво ставате тогава?
– Аз съм секретарка на Главния Медиатор на Всевъзможните Спасители.
– Вашият медиатор може ли да спаси моя приятел, мечето Пандал?
– В каква каша е попаднал пак бедния Пандал?
– А, не в каша, той падна е една дълбока дупка.
– Бъдете така добър да освободите опашката ми и да ме последвате.

 

автор: Тереза Тончева

Концерт за катеричка, заек и мече – II

В който се разказва как Ринпал и Пандал извадиха един трън от задните обли полета на Тунпал

Пандал пръв се свести след бомбения атентат, защото единствен имаше пряка връзка с въздуха. Той изтупа панталонките си от косъмчетата от кожухчета на приятелите си и тъкмо да възрази срещу кокалестите им крайници, Ринпал се търкулна в краката му, и се развика:
– От всичко на света най-много мразя от небето да валят мечки!

– Оооо – простена някой, след кaто пое глътка въздух и не остави и следа от съмнение, че това са стенанията на катеричката Тунпал.
– Тунии, защо лежиш на земята и охкаш? – връхлетяни от внезапна изненада, попитаха Ринпал и Пандал.
– За – що – то – проплакваше на пресекулки катеричката и сочеше елегантната издутина в долната дясна част на гръбчето си – имам нещо там.
– А, оставаше и да нямаш – с не скрит спад на търпимостта към женските капризи, каза Пандал.
– Ама аз и-мам две не-ща – на още по-големи пресекулки, каза Тунпал.
– Така е и при хората, но не се търкалят по земята – търпимостта премина в раздразнение.
Тунпал продължаваше да лежи по корем и да плаче. Тогава Ринпал превъзмогна неестествената за горските обитатели стеснителност, клекна до нея и впери остър поглед в задните й полета.
Ако в този момент можехте да видите очите му, навярно вашите биха изгорели. Те пореха като с бръснач поличката от изкуствена кожа на Тунпал. Така той без да я докосне видя безочливия край на голям, и сърдит трън. Зайчето го погледна още по-безочливо, наведе се, захапа го и с отривисто и бързо движение го измъкна.
– Дай да го видя – ядно извика катеричката.
– Това не е гледка за момичета, по-добре аз – самоотвержено предложи мечето.
– Не! – отсече зайчето. – Това е единственото ни веществено доказателство срещу злодея, дръзнал да убоде Тунпал.
– И като е единствено какво ще правим с него?- попита Пандал.
– Чрез него ще открием собственика му – отсече Ринпал.
– И ще го убодем! – с широка усмивка, каза Тунпал.
Някой друг чу убодем и нададе ухо. Беше Бежóк. Кой е Бежóк? Сега ще ви разкажа и кой е, и къде се е скрил, и какво го свързва с тримата. Въпросният трън беше 325-тата игличка на Бежóк. Той не се беше скрил. Скри го купчинката от дохвърчалите съчки след бомбата на Тунпал. И накрая или това вече е началото, Бежóк е таралежче, което както всички останали горски ученици беше тръгнал на зелено училище. Сега разбирате защо не можа да се влее в редиците на лагерниците. Трябваше му време докато се измъкне изпод съчките и точно когато видя небето в цялата му синина, някой изохка. Бежок се свиваше на кълбо винаги когато някой друг охкаше. Страхуваше се, че охкащият може да го нападне, защото не знае какво го боли? От друга страна, игличките му бяха толкова много и толкова немирни, че когато нещо ги възбудеше те объркваха Бежóк. Таралежчето приемаше тежко сбърканите ситуации, скриваше муцунката си и започваше да мисли. Никой не ви е казвал, че когато таралежчетата са на кълбо, точно тогава мислят, нали? Не! Дори и да се намери някой, той непременно ще го запази в тайна, защото другите като го видят, изпънат като пръчка, ще си помислят, че той не може да мисли. От много мислене една от игличките на Бежóк се разсърди, бутна друга, а тя – трета и така до последната, която бодна него. Той се сепна, извади муцунката си навън и що да види? Някой искаше да го убоде със собствената му игла.
Този някой се беше превил в кръста и с една лупа изследваше изпречилите му се на пътя тревички, елхички, храсталаци и трънаци. Подозираше ги в нездраво чувство за хумор или дори в пълна липса на такова, защото сееха иглите си накъдето им попадне, за да бодат, по най-неприлични места, мирните горски обитатели. И изведнъж, о, радост – пред очите му изникна, не, измъкна се изпод купчината съчки, носителят на обидните игли.
– За вълка говорим, а той в кошарата – извика Ринпал.
– Аз не съм вълк и това не ми е кошарата – запротестира иглоносецът. – Аз съм таралеж и не разбирам, защо моята игла е в теб, и защо сте ме зяпнали така?
– Защото точно тази твоя игла извадихме преди малко от задните части на Тунпал – троснато отговори Ринпал.
– И какво е правила с нея катерицата, да не си е кърпила шортите? – нарочно или наивно, попита Бежóк.
– И от там се започна една препирня…добре, че не бяхте там.
– Видя – не видя, Пандал ги хвана за яките, насади ги около лагерния огън и рязко попита:
– Какво е това?
– Лагерен огън – отвърна Тунпал, чудейки се къде е важността на този въпрос, та мечокът не можа да го запази за след разправията.
– Къде са лагерниците? – попита таралежът.
– Пътуват към нашия лагер – отговори Ринпал и попита сам себе си – ако те пътуват към нашия лагер, ние защо не сме там, а сме се наредили около огъня на чужд лагер?
– Момчета, момчета, – с поутихнала болка и прояснена мисъл, каза Тунпал – да настигнем другите и да си отидем на нашето зелено училище.
Мощно тригласно „да“ разтърси гората и подсети съчките, че лагерът свърши и те могат да отидат по местата си. Мечето Пандал, катеричката Тунпал, зайчето Ринпал и таралежчето Бежок прекосиха полето, после реката, след това и гората, и нищо не можеше да ги спре, защото бяха решени да намерят съучениците си, и да се присъединят към тях.

 

автор: Тереза Тончева

Концерт за катеричка, заек и мече

Първи епизод

В който се разказва как Ринпал, Пандал и Тунпал отидоха на зелено училище или, по-точно, как веднага след като се присъединиха, те изпаднаха от групата на зелените ученици

Това са мечето Пандал, зайчето Ринпал и катеричката Тунпал. Да ги бяхте видели само как крачеха бодро разкрачени, нехайно заметнали по една раница на гърба. Защо ли? Защото това беше единственият начин да съобщят на света, че отиват на зелено училище. Сборният пункт, който след пристигането им стана съборен, беше в един от крайните квартали на гората. Когато нашите приятели пристигнаха, други зелено-ученици вече се бяха строили в три разстроени редици, стискаха по един наръч съчки в ръце и аха, да тръгнат нанякъде.

– Е-хей, почакайте – извика Тунпал. – На къде така в този стегнат строй?

– Тръгваме на зелено училище – отговори някой.

– Ааа, аз си помислих, че се връщате, барабар със съчките, защото снощи не сте успели да си запалите прощалния огън – отбележи Ринпал.

– Строййй се! – отново извика предишният някой.

Без да си зададат въпросите, които се бяха нароили в излишък в малките им главици, новодошлите дозастроиха краищата на споменатите вече редици. Излишъците, обаче, набъбваха в тях като гъби след дъжд и скоро всеки от тримата се превърна в нещо друго, за което не се досещаха дори фуражките на училищните власти. Те бяха допълнили списъка си с три много опасни и вече заредени мечо-заешко-катеричи бомби, които гръмнаха. Пръв гръмна Ринпал, от което редиците се разредиха. След него Пандал – бомбаджия съчкоразпръсквач, за който четирите посоки на света не сочеха нищо. Светът също не изглеждаше разстроен, може би защото някой тайно му бе подшушнал какво ще стане, когато гръмне Тунпал. Това, което направи Тунпал, не беше нито смешно, нито забавно, а най-обикновено нещо – всичко си отиде по местата. Бъдещите лагерници се оказаха строени в три редици, опънати като под конец. Съчките, хвърчали – недохвърчали, се събраха на едно място, и образуваха купчина, достойна да засрами всеки уважаващ себе си лагерен огън, а нашите приятели се оказаха по обичайните си места. Тунпал беше тупнал на земята. Ринпал беше рипнал върху него а Пандал, като за капак, се стовари върху двамата.

Строени и преброени нашите лагерници потеглиха към първия си базов лагер, оставяйки зад себе си бъдещия лагерен огън. И Тунпал.

 

автор: Тереза Тончева

%d bloggers like this: