Джоди, Тео и четири картини

Синият балон – лети“ – трета картина

Първа картина: „Джоди, Тео и една картина“

Втора картина:  „Сърдитият ракохлюв“

Синият балон - лети от the walltoday

– Бабо, побързай, защото Мари пуска балона да лети! – извика Джоди.

– И защо да бързам, нали това трябва да стане, да пусне балона да полети, за да намери баща й и да го върне у дома.

– Да де, но ти не си й написала какво да направи, какво да каже на балона и накъде да го пусне – настояваше внучката.

– Вярно е, не съм й казала, защото смятам да възложа тази задача на вас с Тео.

– Моля?

– Да, вие двамата ще напишете по едно малко рзказче по тази картина и после ще го вплетем в третата приказка. Като казах третата приказка, се сетих, че не съм й измислила име, та затова вие трябва да свършите и тази работа. Измислете име на приказката.

Джоди отиде до прозореца и се загледа в почервенялото от залеза небе. Не каза нищо, не изрази какъвто и да е протест, пък било то и с гримаса. Това за миг очуди Баба Ези, но онова, което самата тя каза във втората приказка, на човек му е дадено да чувства и да мисли, за да може да разбира другите хора, сега свърши работа на нея. „Моето момиче прие предизвикателството да напише разказ по картината на сериозно. Ако съм на прав път, вече е време да излети към къщата на Тео.“

 Не само беше на прав път, но се оказа и на пътя на Дядо Драго все си гледа благо, неин съпруг и дядо на Джоди, който в този момент не гледаше никак благо.

 – Ези, защо стърчиш така глупаво насред стаята на детето?

 Жена му не отговри, което го смути, а ако кажем истината, направо го обърка. Погледът й беше застинал в долната половина на тялото му, където, помисли си дядото, не му е сега моментът, да гледа, но на мястото на тази мисъл дойде вярната, „видяла е тигана и черпака“ и започна да се обяснява.

 – Ези, ама аз, такова, за майтап, бе. Взех този тиган и черпака, за да ги чукам един в друг, та белким като вдигна врява и разбереш с какво я вдигам – дойдеш и ми сервираш вечеря.

 – Чукай, старче, чукай колкото ти нервите издържат и след това отиди в кухнята и си сипи сам ядене, защото днес персоналът от ресторанта има свободна вечер.

 – Не се засягай, бабо, не започвай с лошо. Не е хубаво така. Ела с мен, да си сипем и по чаша бира, пък да си разкажем неволите и страданията възпитателни.

 – Днес си нямам вземане – даване с неволята, нито са ми застрадали възпитателните мерки, тъкмо обратното. Джоди се съгласи да пише и ако наистина го направи, аз трябва да съм готова да й помогна, а за това ми е нужно време, за да се подготвя. Това е единствената причина да освободя кухненския персонал.

 – Сега я втасахме – възропта мъжът й – остава само и Джоди да се пощури по писането, сиреч един писач в къща не стига.

 Скоро той схвана твърдото намерение на бабата да я свърши каквато я е намислила и без да вдига врява отиде в кухнята. За онова, което е правил там, авторката мълчи.

 – Бабо, готова съм.

 – С кое?

 – С приказката.

 – Ти не беше ли досега при Тео?

 – Не, бях в твоята стая. Намерих онази тетрадка, в която… – не се доизказа момичето, защото баба й скочи от стола и изтръгна листа от ръцете й.

 – А аз смятах да ти напиша план, по който да направиш разказа…

 И баба Ези не се доизказа. Потъна в писанията на внучка си и единственият белег на комуникация бяха навлажнените й очи, които скоро прокапаха.

 

Бабо, аз не мога като теб, но както ти самата си ми казвала, мога като себе си. За първи път ми поставяш такава задача и не мога да ти откажа. Нали приказките са измишльотини, не, не са измишльотини, ти ги наричаш художествена измислица. Не мога да разбера всичко, което казваш, но мога да си измислям.

Балонът, който можеше да лети

Мари, героинята в бабината приказка, е на моите години, значи е в четвърти клас и може да пише. Този следобед тя не легна да спи, както поръча майка й. Седна на бюрото си и започна да пише писмо на баща си. След това изпусна въздуха от балона, нави листчето на руло и го пъхна вътре. Наду отново балона, завърза го и излезе през прозореца. Отиде на брега на морето и пусна балона да полети. Вятъра бързо го грабна от ръцете й и тя извика след него, „Моля те, балонче, намери татко и му предай писмото ми“. Балонът спря и вместо да се устреми нагоре или надолу, каза, „Обещавам, Мари, ще намеря баща ти и ще му предам писмото, обещавам!“ След това последва вятъра навътре в морето. Момиченцето остана на място и го следеше с поглед, докато съвсем се скри.

 – Мари, пусна ли го на свобода? – попита някой.

 – Пуснах го, но не на свобода, а със задача. Балонът ми обеща да намери татко. А ти защо си тук?

 – За да си поговориш с някого, ако поискаш.

 – Не мога сега. Трябва да се прибера вкъщи, защото излязох без да се обадя и мама ще се тревожи.

 Последните думи Мари каза през рамо и се прибра у дома.

 

– Чудесно е, момичето ми – през сълзи каза Баба Ези.

 – Добре, тогава го пооправи малко и го вмъкни в приказката.

 – Няма нищо за оправяне, малката ми, дори запетайките са си по местата. И ти и твоето разказче отдавна сте в приказката, а кой знае, може би и аз…

 

автор: Тереза Тончева

Джоди, Тео и четири картини

В предишния пост ви разказахмеСиният балон – разходката“ – първа картина“

Сърдитият ракохлюв“ – втора картина

Синият балон - рачето от the wall today

Артист: Цветелити

Тео, виж го този хитрец как си е поседнал пред чужата къщичка, като че ли е негова – разсмя се Джоди.

А на всичко отгоре се кара – додаде Тео.

Не бързайте със заключенията, деца. Това не е рак, облегнал се на къщичката на охлюв. Това, което виждате, не е това, което е.

Бабо, пак ли започна? – проплака Джоди.

Пак започнах и винаги ще започвам, защото и двамата трябва да разберете, че на хората им е дадено да мислят, за да могат да разбират какво се крие зад нещата, които виждат. Дадено им е и да чувстват – за да усетят красивото, да му се радват, да го преживяват и да го изразяват. Дадено им е да чувстват, и да мислят, за да могат да разбират другите хора, за да им прощават, да им помагат и да се пазят от лошото и грозното.

Толкова ли е просто? – направи се на изненадан Тео.

Не, не е, опростих го, за да ме разберете.

Аз само се пошегувах, бабо – направи опит да се оправдае Тео.

Баба Ези се усмихна, целуна по главичките двете деца, които вече се бяха наместили от двете й страни и взе картината в ръце. Гледа я дълго време, после я остави на скута си и зарея поглед през прозореца.

Тео и Джоди се спогледаха и се разбраха с няколко недвусмислени жеста и мимики, който можеха да означават, „Какво й стана на тази баба? Защо не разказва?“ и съответно, „Не знам, сигурно си измисля.“

Бабо, а приказката? – попита плахо Джоди.

А, да, приказката.

Сърдитият Ракохлюв

Откакто се помни, ракът Рачо завижда на рапана Панчо, затова че къщичката му е винаги с него и заиграят ли на криеница, той става неоткриваем. Влиза си в къщата, нищо по-естественото от това, и се кротва насред събратята си. Тогава Рачо тръгва от рапан на рапан и пита: „Тук ли живее Панчо, Тук ли живее Панчо?“ И понеже някои от съседите, рапани, са твърде нелюбезни, играта, току що е започнала – свършва, защото Рачо, обявен за натрапник, се облива в сълзи и се прибира у дома.

Една вечер, както луната се беше облещила в пълната си прелест, Рачо отиде при Магйосницата от улица „Коралова“ и я помоли да направи такава магия, че да отнеме къщичката на Панчо. „Нека и той, като другите, тръгне гол и да няма къде да се крие, когато му скимне.“

Магьосницата, това й е работата, се съгласи, но му заръча две неща: първо, на изгрев слънце да й донесе парченце от опашка на рак и второ, на залез слънце да му донесе пипалце от охлюв.

Горкият Рачо, само ако знаеше как щяха да се объркат нещата с къщите и голотата, нямаше да се захваща с Магьосницата от улица „Коралова“. Той, известно е на всички, никак не се интересуваше от клюки и затова не разбра, че бъдещата му „благодетелка“, поради болест, беше започнала да казва всичко наобратно.

Не питайте как, защото нямам време за обяснения, но още преди изгрев слънце, Рачо й предаде и първото и второто, което тя му поиска, без да държи сметка за слънчевите залези.

И както вече се досещате, резултатът от действията на старата магьосница излезе на бял свят наобратно. Вместо Панчо да остане без къщичка, Рачо се сдоби със собствена. Оттогава го нарекоха Ракохлюв. Защо е сърдит ли? Защото, когато разбра, че магията не може да бъде развалена, той така се разсърди, но не на когото трябва, че сръднята се запечати на лицето му, без право на измиване.

Мари познаваше Рачо отдавна и знаеше, че макар и сръдлив, той е с добро сърце и най-важното – верен приятел. Откакто баща й замина, в часовете на рания следобед, тя идваше на брега, зад съблекалните на раета и се срещаше с рака. По това време на деня и деца и курортисти се прибираха за обяд и зад съблекалните биваше пусто. Днес Мари донесе новия си син балон, който не беше намерила, защото той я беше намерил и му го показа.

Пак ли син балон, пак ли ще има разплакани сини очи? Докога, Мари? – нареждаше Рачо.

Не аз, той ме намери и не се отделя от мен.

Попита ли го защо?

Не, не ми е хрумнало.

Ами попитай го, де.

И преди момиченцето да си отвори устата, за да каже каквото и да било, синият балон проговори,“Да се прибираме, Мари. Слънцето е прекалено силно за мен, а от светлината и топлината му кожата ми изтънява и се пука.“

Мари и Рачо зяпнаха от изненада и дълго време не можаха да си затворят устите, за да попитат, каквото щяха да попитат, а то беше: „Защо преследваш Мари?“, върпос на Рачо, „ А кожата на хората няма ли да се напука от яркото и силно слънце?“, върпос на момиченцето.

Защото, Мари, хората живеят твърде безрасъдно. Вместо да се пазят от най-силните лъчи на слънцето, те се мажат с измислени кремове за много пари, а когато се разболеят, хукват да търсят причините за това, пак за много пари, и да се вайкат – каза дълбокомислено балонът. И ако наистина искаш да знаеш, Рачо, аз не преследвам Мари, просто така, от лошотия, а я следвам, защото искам да й помогна.

Направи го тогава, помогни й да се справи с мъката по баща й.

Дори и да съм необикновен, и да мога да говоря, аз съм и си оставам балон, но мога да летя.

Разбирам, тя сама трябва да открие решението на своя проблем. Мари – каза кротко ракът – прибери вкъщи балона, нали чу, силното слънце е вредно и за него, и се наспи. Нека се видим пак преди залез слънце. Тогава ще имаме повече за разказване.

Мари взе тротинетката в ръце, привърза балона за лявото си рамо и се прибра вкъщи.

автор: Тереза Тончева

Джоди, Тео и една картина

Синият балон - разходката от the wall today

Синият балон – разходката“ – първа картина

Артист: Цветелити

Тео, идвай веднага у нас! – викна Джоди през оградата и недочакала отговор, се скри в къщата.

В този момент на Тео повече от всичко му се искаше да бъде у тях, но се подразни от заповедническия й тон. „Сега няма да отида“, помисли си момчето, „да се научи как се кани приятел на гости. Ами ако не ме кани на гости, ако се случва нещо много спешно и важно…? “, довършил, недовършил мисълта си, Тео хукна към къщата на Баба Ези.

Джоди? – извика той.

Не викай! Влизай! Ш-ш-т, на пръсти!

Освен че се отказа от мислене, предвид сериозността на положението, Тео се повдигна на пръсти и я последва. Тя също вървеше на пръсти. Вратата на стаята й беше полуотворена и двете деца видяха Баба Ези, застанала до прозореца, обляна в сълзи, да разглежда някакви картини.

Видя ли?

Какво?

Баба!

Баба ти какво?

Как какво? Гледа новоподарените ми картини и плаче.

Ти попита ли я защо?

Не, не смея да я прекъсна.

Аз ли трябва да го направя, затова ли ме извика?

Не, извикахте, за да ми дадеш съвет.

Добре, давам ти. Да я попитаме двамата.

Бабо, какво правиш? – в един глас викнаха те.

А, деца, вие ли сте? Откога сте тук?

Бабо Ези, защо плачеш? – попита Тео.

И защо държиш моите картини?

А, няма нищо. Разтъжих се, когато видях подаръка ти. Някога имах приятелка, чийто мъж беше морски капитан. Те имаха дъщеричка, която ми заприлича на нарисуваното момиченце. Преди да поеме един далечен и продължителен курс, той подари на дъщеря си голям син балон, син колкото очите й. „Пази се, Мари, мен няма да име дълго време и искам от теб да бъдеш силна и да даваш кураж и на майка си. Когато ти се прииска да ми кажеш нещо, усамоти се с този балон и ми кажи всичко, което искаш“ заръча на дъщеря си капитанът, сбогува се с останалите близки и се качи на кораба. Замина и четири години никой не чу нищо за него. Балонът, единствената връзка с дъщеря му след няколко дни се спука. Тогава Мари реши, че ако намери същия син балон, вече няма да си играе с него, а ще го изпрати да търси баща й. „Когато тате го види, ще си спомни за мен и ще се върне при нас“.

Обещах си, когато се видя малко в свободно време, да напиша приказка за малката Мари и нейният син балон, но не го направих.

Сядай сега да я съчиняваме, тъкмо ще ни покажеш как. Ние с Тео сме готови да ти помогнем.

Ако знаех откъде да започна, сигурно щях да стигна и до вашата помощ, деца.

Разкажи ни за баща й.

Беше висок, добре сложен млад мъж с черна къдрава коса и големи кафяви очи. В бялата си униформа изглеждаше направо красив. В началото беше капитан на малък морски кораб и пътуваше на близки разстояния, но след няколко години, точно когато Мари тръгна на училище, го повишиха и го изпратиха на едно тримесечно тежко плаване. Замина и не се върна.

Един есенен ден, малко след като се наобядва, Мари, така се казваше дъщерята на капитана, момиченцето с най-големите морско сини очи в града, с червена рокличка и червени обувки, тротинетката й също беше червена, тръгна към градския плаж. Малко преди да завие към главния вход на плажа, усети как копринената рокличка трепти на гърба й. „Вятърът ме гали“, помисли си тя, „Дали иска да ми каже нещо? Трябвя да му благодаря и да го поразпитам. Ами да, как не съм се сетила досега? Разбира се, че вятърът може да знае нещо за татко, та той ходи където си поиска.“ Когато стигна до пясъка, Мари взе тротинетката на ръце, защото двете с пясъка никак не се разбираха, и се запъти към кабинките на червено и бяло рае. Видеше ли тротинетката на Мари, пясъкът не пропускаше възможността да й напомни, че с тези хилави колелца, не може да го почеше дори по носа, камо ли да свърши нещо по-полезно. Тротинетката на свой ред му отвръщаше, че с безочливото си навиране и в най-забранените за пясък отвори, цепки и пукнатини и още по-непростимото си любопитство, с което надзърта в чуждите работи, той успява само да спъне работите и тези, които ги работят.

Повярвайте ми, уважаеми, ужасно ми дотегнаха вашите разправии. Няма ли най-сетне да млъкнете?

Не! – отвърнаха саморазправците. – Ние оплакваме ли се от вашите игри и гюрултията, която вдигате? – попитаха на свой ред пясъкът и тротинетката.

Мари, останала без капчица търпение, отвори широко уста, за да им се скара, но в този момент нещото, което можеше и да е вятър, отново я погали или по-скоро я почука по гърба. Тя се извърна и нейното синьо се срешна очи в очи с един голям морско син балон. Момиченцето, съвсем забравило за каращите се, го притегли към себе си и няколко немирни сълзички се търкулна по бузките му.

Защо едно момиче в червено, каквато съм и аз, се трогва толкова, че да зарони сълзи за един нищо и никакъв балон? Та той дори не е червен? – с раздразнение и възмущение попита тротинетката.

Ш-ш-шт-т – прошъшка пясъкът. Ти какво, не знаеш ли?

Не. И какво трябва да знам, а пък не го знам?

Това, че очите на Мари отдавна тъгуват за такъв балон.

Е, вече узнах, но нищо повече не разбрах. Как може да й липсва морското синьо, след като живее на самия бряг на морето?

Съжалявам, че трябва да го кажа, но ти си много глупава. Това да не са ти възрастните? Какво, предлагаш, да правят детските очи с такова огромно море, как да си играят с него? Виж, балонът си е друга работа. Тя може да си прави с него каквото си иска, защото той ще й принадлежи.

Точно както аз ли? – проскърца тротинетката.

Съмнявам се. Ти можеш ли да летиш? Можеш ли да изпълняваш желания? С теб могат ли да играят няколко деца едновременно?

Бабо, защо позволяваш на пясъка да говори така? – попита Джоди.

И аз не вярвам, че момиченцето се просълзи, само защото може да притежава един син балон – додаде Тео.

И аз не вярвам, Тео, но и не мога постоянно да давам разрешения или да забранявам нещо на героите си. Те си имат свой живот, Джоди и си говорят каквото и както си искат.

Разбираме, извинявай бабо, продължавай, ако обичаш – учтиво се примоли внучка й.

Ще продължа, но след като приготвя вечерята, че дядо ти ей сега ще се върне и ще пита още от портата, какво ще се вечеря днес – каза баба Ези, стана от леглото на внучка си и се отправи към кухнята, другата й творческа лаборатория.

 

автор: Тереза Тончева

%d bloggers like this: