Защо й е на една баба да прелита с хвърчило от другата страна на реката?

Заради срещата й с Мъдрия персиец

 

Приказка първа „При баба Ези внучка си не глези и дядо Драго все си гледа благо“

Приказка втора „Мъдрия персиец и Следобедния заек. Представяне. Джоди се обърква – I част.

Приказка трета „Тео е въвлечен в света на странните животни. Гълъбицата със златната къдрица и щурецът, Голямата цигулка с една струна пушейки пура се занимава с литература. Представяне“

Приказка четвърта  “Приказка за лека нощ. Струва ли си да се слушат бабите? Къде са границите на човешката вяра?”

Приказка пета „Джоди е разтревожена. Баба й е изчезнала. Липсва чeталото за I клас, въдицата на Дядо Драго и голямото хвърчило на цветни муцунки

 

– Както си вървях през красивата млада брезова горичка, – започна разказа си баба Ези – аз видях Мъдрия персиец да клечи зад един храст и да прави точно това, за което не се досещаш. Той дебнеше. Тихо, но не съвсем, защото си пееше.

И на това място старата жена запя :

Де да знаех къде съм?

Де да знаех защо съм?

Де да знаех как съм

задклекнал този храст?

 

Щях да си обясня как.

Още повече защо,

а да не говорим за това,

къде съм клекнал да дебна …

 

Докато клечеше да дебне, или по-скоро, дебнеше клечейки, Персиеца усети, че някой му диша във врата и на друго място. Как да знаеше къде точно му диша някой, като беше обърнал гръб на следващото събитие? Той не промени позата си, а извърна внимателно глава и разбра, че дебненето е приключило.

– Цялата яснота по проблема се съдържаше в лицето, което видя, – моето – разказваше бабата.

– Ако ти изглеждам стреснат, то е само защото без предупреждение ме изведе от заниманието, в което се бях задълбочил – ми каза котаракът.

– Стреснах ли те? – попитах. – Дано не ти се стори неудобен въпросът ми, но запек ли имаш?

– Прощавай, Бабо Ези, ти освен че прекали с въпросите си , съвсем произволно свърза позата, която съм заел, с моето занимание. И от всичко това произтече един доста непристоен намек.

– Да не би да дебнеше? – попитах отново.

– Това вече е много. Освен че прояви грубост, да не би да си и ясновидка? – процеди през зъби котаракът.

– И да се сравнявам с теб? Не-е -е! На всички е известно, че ясновиждащите в нощта са котките. Да не би да имаш проблем със зрението ? – продължих да следвам нишката на своята логика..

– Ни най-малко. Сега за твое сведение, ще ти кажа, че нормалните хора и животни виждат, естествено, онова което се случва пред очите им. Не пред задните им части, откъдето се появи и ти – не без известна язвителност ми отговори персиецът.

– Точно затова си помислих, че те мъчи запек, а не ти сълзят очите – продължих.

– С твое разрешение бих предпочел да прекратим това безсмислено дирене на моя проблем в клечащата ми поза. Той не е там, където го търсиш, а на съвсем друго място и е свързан с жена ми. Тя пък, от своя страна, е от другата страна на реката – каза Мъдрия …

– Добре – съгласих се аз и му предложих помощта си. – Всъщност не исках да се заяждам и за да ти го докажа, съм готова да ти помогна.

Но ще ми кажеш ли защо си толкова мрачен и защо е толкова важно да откриеш жена си?

Едва сега забелязах,че той седеше умислен, отнесен (и още десет думи в тази връзка…) на един стар и прогнил пън, доколкото може да седи някой, за когото казват, че е отнесен. Аз, само заради приличния изказ, употребих думата “седи”. По-скоро той беше пропаднал в пъна, а на повърхността му се виждаха само главата и четири лапи, но този факт изобщо не го впечатляваше. Той просто не знаеше какво да прави. И как ще знае какво да прави, като си беше загубил и двете надежди:

– След като загубих надежда да открия жена си, и аз съвсем се загубих.

– Мисля, че не си се … , просто задните ти части са пропаднали в този прогнил пън – побързах да го успокоя.

– Какво не съм се … ? – видимо учуден попита котаракът.

– Щом седиш пред мен и аз те виждам съвсем ясно, и дори си говорим, значи не си загубен – отговорих.

– Вероятно е така, но като съм изгубил и двете си надежди наведнъж, може би съм двойно изгубен ? А ако да си двойно изгубен, означава да си намерен?

– Разкажи ми за втората си изгубена надежда – помолих аз.

– Тя е по-трудна за обяснение. Дори ми е малко неудобно. Не знам дали знаеш, но аз умея да смятам отлично и … – от вълнение не се доизказа Мъдрия.

– О – о – у! Съвсем забравих, че ти си аристократ ? – смънках аз.

– Да, може да се каже, че имам аристократично потекло и точно от това произтичат притесненията ми. Страхувам се, че Гълъбицата със златната … се е омъжила за мен поради потеклото ми и поради общата заблуда, че така ще проможе да смята – ми каза Мъдрия.

– И ако всичко това е така, какво? – попитах го аз.

– Ужасно е, как какво. Това означава , че тя не ме обича. Оженила се е за мен по сметка – тъжно промълви Мъдрия …

– И така да е, не е само това. Как без любов Гълъбицата би преодоляла вечния страх на гълъбите от котките? Както знаеш, само за любовта няма прегради. Само тя не се страхува от родови вражди. Неслучайно гълъбите си вият гнездата нависоко и се придвижват с летене – нижех думите си аз.

– Познавам всички видови особености на гълъбите и котките, и произтичащите от тях родови вражди, но това не ме прави по-малко нещастен – тъжно измяука котаракът.

– Всеки сам избира как да преживее дните си – в радост или тревоги – му казах на тръгване. – След това прелетях на другия бряг, открих Гълъбицата със … и …

– Какво и … – нетърпеливо попита Джоди.

– И … си свърших работата – отговори баба й.

– Е казвай де, защо искаш да ти вадя думите с ченгел? – продължаваше да настоява малката. Това е от една друга приказка, която очаква да бъде сглобена от стотиците думички, които съм наловила.

– По-живо. Да се хващаме на работа – това беше реплика на Джоди.

– Джоди, какво правиш ? – попита, появил се незнайно откъде, Тео.

– Не задавай въпроси, ами влизай бързо в реката и се залавяй за работа. Ако си толкова умен, за колкото те смятаме, бързо ще разбереш какво става – без да го погледне и без за миг да спре работата си, каза Джоди.

Тео скоро прихвана от тяхната треска и престана да пита

Джоди е разтревожена. Баба й е изчезнала.

screenshot.153
„Джоди е разтревожена. Баба й е изчезнала. Липсва чeталото за 
I клас, въдицата на Дядо Драго и голямото хвърчило на цветни муцунки“ e петата приказка в сборника „Джоди се завръща“ на Тереза Тончева  
Представям ви линкове към първите четири приказки, защото са в логическа връзка

– Ако търсиш баба си, напразно си губиш времето, защото тя излезе преди повече от час – авторитетно каза Дядо Драго.
– Моята баба? И то без да ми е приготвила закуската? Не може да бъде, дядо. Нещо не е наред – почти проплака Джоди.
– Напротив! И аз, и баба ти смятаме, че щом си достатъчно голяма, за да напуснеш училище, можеш и сама да се грижиш за себе си – “успокои” я дядо й.
– Дядо, не ставай смешен. И ти си прихванал от бабините заяждни реплики – запротестира момиченцето.
– Слушай, Джоди, я отвори шкафа и виж какво може да се намери за закуска. Сложи масата и да седнем да похапнем Пък аз после ще ти разкажа, каквото зная за бабините ти приключения във Вълшебната река – с присъщия си благ глас каза Дядо Драго все си гледа благо.
– Знаех си, деденце. С мъжете винаги е по-лесно да се разбереш – възторжено отвърна Джоди.
– Само че защо, след като е така, неразбраните жени се грижат повече за децата отколкото разбраните мъже?
– Не ни е лесно на нас мъжете – отговори дядото. – Като сме разбрани, за всичко нас търсят. И кога да ти остане време да се занимаваш с деца?
– Да бе! За всичко вас търсят. Оправдание, че все нямате време за децата – почти под нос промрънка Джоди.
– Та в подножието на хълма тече една вълшебна река. От години хората я наричат така, защото в нея плуват какви ли не неща. Тази година например вместо риби плуват думи и числа – започва разказа си дядо Драго.
– А вместо вода какво плува във вашата вълшебна река, а? На кой ги разправяш тия? Не ти вярвам на нито една дума! – каза Джоди, стана сърдита от масата и излезе навън.
На дядо й не му трябваше повече – той разбра, че внучка му вече тича към реката, за да провери тъкмо защото не вярва нито дума. Пък и като избяга обидена, кой ще й търси сметка, защо не си е разтребила масата.
Малкото момиченце тичаше нагоре – надолу по брега и викаше баба си, но напразно. От баба й нямаше следа. Джоди седна на един голям камък, надвиснал над реката, и се вторачи във водата и подскачащите в нея неща.
– Е-е-хо, Джоди, мен ли чакаш? – долетя незнайно откъде гласът на Баба Ези.
Джоди се заоглежда още по-разтревожено, но баба й не се показваше отникъде.
А за нищо на света не би й хрумнало да погледне нагоре.
– Идвам моето момиченце, ей сегичка. Ако погледнеш нагоре, ще ме видиш как се приземявам – каза летящата баба.
Джоди вдигна поглед и остана така със зяпнала уста.
Баба Ези се приземи плавно, с добре отмерени движения почти до камъка, на който седеше внучката й, и чевръсто събра въжето на хвърчилото. Не захвана веднага разговор, за да даде време на Джоди да се съвземе.
След дълга пауза, момиченцето не попита онова, което искаше да знае, а тъкмо това, което не искаше да знае.
– Бабо, не смяташ ли, че на твоята възраст не е много сериозно да летиш с хвърчило?
– Не само че е сериозно и не ми пречи на възрастта, ами е единственият начин да преминеш на другия бряг на реката и да се върнеш обратно. Особено обратно.
– Защо натъртваш на “особено обратно”? – напълно недоумяващо попита Джоди.
– Много просто. Ако нямам хвърчило, няма да ходя на другия бряг на реката. Но след като имам и се окажа там, а по някаква причина то откаже да лети, тогава ще трябва да остана завинаги от другата страна, където плуват само числа. Ето това ми се струва страшно.
Думите са от тази страна. А без буквите и думите е много скучно.
– Плуват какво? – вече попита каквото искаше Джоди.
– Ако се опитваш да разбереш, нищо няма да се получи, но ако ми повярваш, ще падне страшна веселба и всички естествено неприемливи неща ще си отидат по техните естествено приемливи места.
– А ако не ти повярвам, по чии места ще си отидат всички естествено неприемливи неща? – с колебание в гласа попита Джади.
– Сигурно в Страната на забравените – отвърна някак тъжно и вяло бабата, но съвсем скоро се оживи и поде. – Ти нали няма да позволиш на неразказаните и непрочетените приказки да отидат в Страната на забравените само защото не искаш да им повярваш.
– Не, няма. Но ти ми обещай, че няма да завърташ думите, както си искаш, и с това да ме объркваш – възбодричко, каза Джоди. – И ще започнеш веднага да разказваш. Бабо, в Страната на забравените само забравени приказки ли има?
– Не зная. Ако срещнем някой, който се връща от там, сигурно ще ни отговори на този въпрос, но къде е този някой? – започна да разказва бабата.
– Това лято в реката плуваше всякакъв зарзават. И ако на някого му бяха изгорели чушките, идваше на реката и си ловеше. Ние с дядо ти например не можахме да произведем корнишони и наловихме немалко краставички дори за вашите буркани. Но за всеобща изненада на 15 септември зарзаватчийницата пресъхна. Не мога да ти опиша колко неприятно изненадани бяха всички баби и майки. Та повечето от тях докато повярват и дойдат да си наловят туй-онуй, то свърши. Но за моя приятна изненада заплуваха думи и числа. От тогава насам всеки ден идвам тук, ловя си думички, редя ги в изречения, изреченията в приказки и … ох, какъв забавен живот.
– Бабо-о, ами животните пият ли вода от тази река? – плахо попита Джоди.
– Пият, ами, защо да не пият – отговори бабата и на свой ред зададе въпрос. – Ти как мислиш, защо моите питомци в двора приказват като хора, а? Те първи усетиха полъха на промяната. Та аз от кого научих? От тях, разбира се.
– А-ха-а, затова значи всички вие разправяте подобни небивалици – клатейки глава, разсъждаваше на глас момиченцето. Ето откъде ви идват приказките. Браво бе, аз пък си мислех, че се трудите да четете. А вие? Готованковци. Вълшебната рекичка се мъчи да съчинява, да пише, да ги печати на вълшебната си речна машина, а вие си ги получавате наготово.
– Прекаляваш с нападките, Джоди. Не си справедлива с нас. Да прочетеш готово написана приказка в книга, си е фасулска работа в сравнение с нашия труд. Ние ловим думите. След това ги подреждаме така, че да се получи смислено изречение. И едва тогава редим изреченията по такъв начин, че да се получи увлекателна приказка. Та това си е направо авторство – обясни Баба Ези.
– Прощавай, бабо. Мисля, че започвам да разбирам. Ти и твоите любимци сте си истински писатели. Реката само ви дава думите – извини се Джоди. -Сега разбирам защо ти е притрябвало четалото за първи клас и дядовата въдица.
– Колко си ми умничка! Знаех си, че ще ме разбереш и ще ми помогнеш да ловим думи заедно – радостно възкликна бабата.
– А не! Да си ги нямаме такива! Това си е чисто училище. Няма да ме преметнеш – сопна се Джоди.
– Добре. Няма да си ги имаме такива. Това няма да си бъде “чисто училище” – съгласи се баба й.
– Какво? Ти се съгласи толкова бързо с мен! Тук има капан. Къде е капанът? – попита Джоди.
– Тук няма капан. Капанът е в реката. А в капана са заключени всички приказки. И аз няма да се тормозя да ловя думи, и да съчинявам, и животните ще престанат да говорят, и всичко ще си е постарому. Значи – без приказки – каза баба Ези.
– Как така без приказки? Това е невъзможно. Ако няма приказки, децата няма да пораснат и ще се случат още какви ли не бъркотии – запротестира момиченцето.
– Напротив. Ще растат всички деца, които не могат още да четат, защото ще им четат възрастните. Ще растат и тези деца, които могат да четат и ще ги четат. Може би ще е затруднен растежът на онези, които могат, но не искат да четат – отвърна баба й.
– Дадено! Спечели! А сега по-бързо ми показвай как се ловят думи, че вече ми доскуча – каза Джоди.
Излишно е да ви казвам с какъв ентусиазъм се заловиха за работа баба и внучка. И какво веселие падна. Да им завидиш и на теб да ти се прииска да прочетеш, и другата приказка, за да разбереш какво стана по-нататък.
 

Приказка за лека нощ. Струва ли си да се слушат бабите? Къде са границите на човешката вяра?

„Приказка за лека нощ. Струва ли си да се слушат бабите? Къде са границите на човешката вяра?“ е четвъртата приказка в сборника   „Джоди се завръща“ на Тереза Тончева

. Предоставям ви директна връзка към първите три, защото са в логическа връзка.

Приказка първа  При Баба Ези внучка си не глези и Дядо Драго все си гледа благо,

Приказка втора Мъдрия персиец и Следобедния заек. Представяне. Джоди се обърква – I част 

Приказка трета  Тео е въвлечен в света на странните животни. Гълъбицата със златната къдрица и щурецът, Голямата цигулка с една струна пушейки пура се занимава с литература. Представяне

– Бабче, може ли приказка за лека нощ ? – попита Джоди.
– Може, стига, след като заспя, да си останеш в леглото – уморено и някак умолително отвърна възрастната жена. – Каква да бъде: някоя истинска история за моите любимци или вълшебна приказка?
– Разкажи ми нещо за твоите животни – отсече внучката. – А през това време вълшебните приказки да подадат жалба до тате в съда, за да си сменят името.

Баба Ези започна да разказва случката за красивия сън на Следобедния заек
– За мен ли е цялото това щастие? – питаше се заекът, изтегнал се в една зеленчукова градина, която беше родила толкова много зеленчук, че се чудеше къде ще го продава. 
– Ц-ц-ц… – цъкаше градината. Колко богата реколта! Какво ще правя с толкова много моркови, чушки и зеле? Как ще осигуря на всички домове и добри стопани? Какво ще стане с децата ми? – звучно цъкайки, нареждаше зеленчуковата градина.
Следобедния заек , както вече ви казахме, се бе излегнал в най-красивия край на градината, под дебелата сянка на едно младо дръвче и естествено чу жалните напеви на вайкащата се градина. 
– Не разбирам за какви домове и стопани се е загрижила тази градина. Да е вчерашна – да, но тя не е. Дори и ние, зайците, знаем (да не говорим за хората), че това не е проблем на тези, които създават благата, а на онези, които ще ги ползват – размишляваше Следобедния.
От една страна, това си беше огромно постижение за него, защото (пропуснах да ви кажа) събитието се отразяваше от сутрешния блок на вчерашния вестник. От друга страна, толкова стройни сутрешни мисли у следобеден заек си е направо чудо. От трета – зеленчуковите градини не разбираха нищо от маркетинг. Да я питаш нашата нова познайница защо си блъска главата над такива въпроси! Но аз не я попитах, защото знаех, че тя не може да даде смислен отговор, и това ще си бъде чисто губене на време.
– Не плачете, уважаема госпожо. Успокойте се , защото, въпреки огромното ми уважение към Вас, като към моя майка, смея да отбележа, че се съмнявам силно въпросите, над които си блъскате главата, да са от Вашата компетентност, още по-малко – Ваша отговорност… – опитваше се да успокои Зеленчуковата Следобедния, когато брилянтната му реч бе грубо прекъсната от изблиците на гняв и болка на страдащата.
– Ти пък кой си? – изкрещя Зеленчуковата и даде следващия залп. – Като гледам как си се изтегнал под това дърво, мисля си – не ще да си от зеленчуково потекло. Ако разсъжденията ми са верни, ти не си израснал на това място, следователно си се насадил. Не копаеш, не садиш, не поливаш, само ядеш… и изобщо какво си мислите, че прави Ваше хрантутническо величие, че даже си позволява и да обижда – не спираше градината. Това, че ядеш моите рожби, не те прави мой син, а по-скоро самонатрапил се хрантутник. А напъните ти да обсъждаш майчинските ми грижи и отговорности, са си живо нахалство. 
И ако до една минута не се махнеш …
Заекът имаше толкова много въпроси, обяснения и възражения, които искаше да зададе,обясни и възрази на Зеленчуковата, че докато се мъчеше да подреди мислите си и се чудеше с какво да започне и откъде да го подхване, силен грохот го изтръгна от дебрите на зеленчуковия му сън. Този внезапен шум, не само му попречи да си подреди мислите, въпросите и възраженията, ами предизвика ново, още по-голямо объркване в малката му заешка глава.
– Какво е това? К-къде съм? Сам ли съм? Кое време е? – питаше се заекът и питанките му нямаха край. 
След като поразбута надвисналите над челото си питанки, той разтърка очи, поогледа се, стана от мекото си-и …
– Бабо! – Джоди тихичко подкани баба си да продължи.
– … лег-ло-о, и …
– Бабо, не задрямвай! – подвикна внучката.
– Не съм задрямала, ами забравих докъде бях стигнала – заоправдава се баба й и се опита да довърши приказката. – И – и … излезе навън, за да си напръска лицето с вода..
Не подвиквайте повече нито на бабата, нито на внучката й, защото и двете заспаха, а и това беше краят на историйката на Баба Ези.

Тео е въвлечен в света на странните животни

“ Тео е въвлечен в света на странните животни. Гълъбицата със златната къдрица и щурецът, Голямата цигулка с една струна пушейки пура се занимава с литература. Представяне“ е третата приказка в сборника   “Джоди се завръща”. Предоставям ви директна връзка към първите две, защото са в логическа връзка.

Приказка първа  При Баба Ези внучка си не глези и Дядо Драго все си гледа благо,

Приказка втора Мъдрия персиец и Следобедния заек. Представяне. Джоди се обърква – I част 

Гълъбицата със златната къдрица и щурецът, Голямата цигулка с една струна пушейки пура се занимава с литература. Представяне

Джоди не си легна, както поръча баба й, а остана да изрязва картинки от някаква книжка. Но извън леглото тя се чувстваше още по-самотна в този ранен следобеден час. За части от секундата си спомни, че сега съучениците й имат пеене, и запя. В следващите части на същата секунда чу как бие звънецът и изскочи навън за час по физкултура. Но за един истински час по физкултура са нужни поне двама. Въпросът с числеността скоро се уреди.
Тео, съседското момче, също страдаше от ранноследобедна самота и двете деца, докато аз ви обяснявам това, вече си играеха под големия дъб на дядо Драго. Недалече от дъба имаше един чемширен храст, на който беше кацнала снежнобяла гълъбица.
– Аристократите знаят да смятат, да броят и изобщо да си ползват числата, както си искат, или още по-непростимо – както им е удобно – мислеше Гълъбицата със …, когато изписука щурецът с помпозното име Голямата цигулка с една струна пушейки пура се занимава с литература:
– Простете, че се намесвам в мислите Ви, и уверявам Ви, аз не съм такъв невъзпитаник, както Ви изглеждам сега, по-скоро аз съм възпитаник на най-прочутия в света колеж за литература.
– Вие ще ме прощавате, господине, но ако до вчера не ми се представите, без да се интересувам чий невъзпитаник сте, с един ритник ще Ви изпратя там, откъдето сам казахте, че идвате, за да ви довъзпитат. – Апропо, бихте ли ми казали кой велик учител Ви е подучил да надничате, надзъртате и … (не знам други думи в тази връзка) в мислите на хората? – попита заядливо Гълъбицата със златната къдрица.
– Вие подигравате ли ми се, госпожо? Кои мисли на хората? Какви хора, моля ви се? Кой подзърта, надзърта и като не знам още десет думи в тази връзка, да ги изредя ли?
И защо ще ме наказвате с ритник, задето съм колежански възпитаник? И не на последно място, Вие, уважаема, не сте ли съвсем обикновена гугутка, току-що сдобила се с аристократично потекло? – умори се от собствените си въпроси щурецът.
Децата, станали неволни свидетели на този разговор, седяха онемели, с широко отворени уста. Джоди тази сутрин вече беше чула подобен диалог и може да се каже, че имаше известна подготовка. Затова първа наруши непривичното мълчание.
– Тео, и ти ли чуваш това, което чувам аз? – с приглушен глас попита момиченцето.
– А-ха, за говорещата гугутка ли питаш? – с не- приглушен глас попита момченцето и това им струва доста тичане.
– Гугутка ли? Ти пак ли? – изпищя гълъбицата.
– Не, не-е, този път не бях аз. Мисля, че беше едно от децата, които си играят под дъба – отговори й щурецът.
Още преди обидената птица да започне да търси виновниците, двете деца се скриха в къщата, или по-точно,зад пердето на прозореца в стаята на Джоди. Едва когато я видяха да отлита, те се отпуснаха и се разсмяха.
– Хайде да се върнем и да си продължим играта – предложи Тео.
– Само ако си готов за среща с другите обитатели на този двор – полусериозно, полушеговито каза Джоди.

 

автор: Тереза Тончева

Джоди се обърква – I част

Мъдрия персиец и Следобедния заек. Представяне. Джоди се обърква – I част е втората приказка в сборника   “Джоди се завръща”. Предоставям ви директна връзка към първата, защото са в логическа връзка.

Приказка първа  При Баба Ези внучка си не глези и Дядо Драго все си гледа благо,

Мъдрия персиец и Следобедния заек. Представяне
– Не смятам, че облеклото ти беше несериозно. Е, може би малко това на гълъбицата, но ти нали си аристократ! – успокояваше котаракът на Дядо Драго, на име Мъдрия персиец, заека на Баба Ези, наречен Следобедния заек.
Джоди отново разтърка очи, за да се увери, че не сънува, и решително стана от леглото. Така си беше. Дядовият й котарак и бабиният й заек си седяха на перваза на нейния прозорец и си разговаряха, без изобщо да ги е грижа, че с подобно поведение съвсем могат да объркат едно деветгодишно момиченце.
– Простете, господа, вас ли чух да разговаряте току-що? – попита Джоди – чиито колена се разтрепериха.
– Да! – отговориха в един глас заекът и котаракът. – Нещо странно ли виждаш в това, Джоди, или ще се оплачеш, че със светските си разговори сме те събудили в десет сутринта?
– А, не – с приглушен глас отговори момиченцето и се свлече в креватчето си. – Говорете си моля, щом можете!
– Всъщност, Мъдрий, това, за което исках да те помоля, е да ми кажеш твоята рецепта за Супата от числа – забравил вече за момиченцето, каза Следобедния… и се приготви да пише.
Забравих да ви кажа, че Мъдрия персиец имаше аристократичен произход и поради това можеше да смята. Той дори знаеше числата от едно до десет и си правеше с тях каквото си поиска. Дори супа от числа, когато е много гладен.
Супата приготвяше по една много стара семейна рецепта, която се предаваше от майка на син поколения на ред, а на него му я даде една братовчедка по бащина линия.
– С удоволствие – отвърна персиецът и започна да диктува.
Вземат се три прясно откъснати и измити числа от едно до три и се пускат в предварително подсолена вряща вода. На десетата минута се прибавят последователно една щипка червена четворка и две щипки черни петици. Преди сваляне от огъня се добавят една шестица и две седмици. По желание при сервиране се поръсват с една осмица, една деветка и една десетка.
– Много се надявам да зарадвам съпругата си с моята съпричастност към кулинарните й отговорности – с не съвсем скрита гордост каза заекът.
– Ирландската умее ли да смята и познава ли числата от 1 до 10? – попита котаракът.
– Страхувам се, че не – отвърна Следобедния и продължи да размишлява на глас. – Виж за това съвсем бях забравил. Ето ти още едно перо разходи. Но след като аз ще ходя на уроци по граматика, защо пък тя да не ходи на уроци по математика?
– Е-е-е, ама вие съвсем прекалихте, уважаеми – изкрещя им Джоди. – Да приема, че заек и котка говорят – мога. Да си разменят кулинарни рецепти- добре, но да планират частните си уроци в мое присъствие – н е. Аз затова ли напуснах училище? А? Вас питам, де. Отговорете!
– Ти можеш да си крещиш, вместо да питаш, колкото искаш, но ние не можем да ти отговорим, дори и да искаме – хорово отвърнаха засегнатите и с по един скок се отдалечиха от прозореца на Джоди.

 

автор: Тереза Тончева

Джоди, Баба Ези и Дядо Драго. Представяне

При Баба Ези внучка си не глези и Дядо Драго все си гледа благо

Седи си Дядо Драго все си гледа благо насред една зелена морава, пуши въображаемата си лула, върти се около себе си на двукрако столче и се пита:
– Абе, аз, както си се връткам като панаирен пумпал на това двукрако столче, да не взема да падна?
– За пумпал отдавна остаря, старче, но и за панаирджия не ставаш вече – със странни извивки в гласа каза Баба Ези внучка си не глези, поднасяйки сутрешния чай както обикновено в четири следобед.
– Все пак, аз, като продължавам да си се връткам, (за да угодя на бабата) като нещо друго, що не … – продължи да се пита дядото и…
И в този момент, изневиделица, но само за Баба Ези, той така я перна отзад в свивките на коляното, че в края на същия се случи следното импровизирано спортно събитие, коментирано от Драго Благов така:
– Баба Ези, подобно на световен шампион на висок скок, с изнесени напред крака, прелетя над въображаемата летва и с едно страшно бум-м се стовари на задните си части точно до масичката за чай. Подложните чинийки, притеснени да не изпуснат второто място в шампионата, в измислената от тях дисциплина „скок отвисоко“, с подобаващ трясък тупнаха на своите си задни части близо до тези на бабата. А за чашките, не питайте. Те, видимо засрамени от единствено вакантното трето място, не изсипаха, ами направо изплюха чая на два метра разстояние от плоските си съотборници в наскоро освежената дисциплина „скок надалеко“.
Ставайки тържествено, за да заеме мястото си на почетната стълбица, Баба Ези разпери ръце в прилив на радост и така перна врата на спортния коментатор, че го похлупи по очи точно върху неизпития чай.
И така, уважаеми телевизионни зрители и радиослушатели, самозваният спортен коментатор зае полагащото му се четвърто място в още веднъж освежената от него дисциплина „скок надалеко“.
Заели достойните си места в многобоя, нашите герои „слязоха от почетната стълбичка“, т.е. станаха от земята, „свалиха медалите от вратовете си“, т.е. избърсаха чая от лицата си, и се прибраха вкъщи.

Тази, вляво от черковния двор, е тяхната къща. Допреди съвсем малко те си живееха в чуден мир и скучен сговор, докато у тях не се засели внучката им Джоди на училище не й се ходи.
Тъкмо сега, както вече споменах, Джоди пристигна при баба си с такси, което дядо й плати, и още от пътната врата звънко викна:
– Бабо, бабче – е, ела да ме посрещнеш, че вече съм свободна да живея на село. Няма да ходя повече на училище, свърших. То и без друго е пълно с деца, а и на училището изобщо не му е до мене. Пък и не виждам на какво повече ще ме научат там.
– И какво смяташ, че ще правиш при нас, свободна госпожице ? – попита Баба Ези. – Тук дори животните учат. Никой не си седи просто така, ей тъй, на свобода. Но да речем, че това някак си се уреди. Какво ще кажат майка ти и баща ти за твоята селска свобода?
– Каква ти селска свобода, бе бабо? Защо преместваш левите ми думи вдясно? И мен, и мама, и тате така ще объркаш – запротестира Джоди.
– Те ми заявиха, че не желаят за дъщеря такова палаво и полуграмотно момиченце като мен, и аз си взех най-необходимото, и ето ме тук.
За Баба Ези се знаеше, че не си избира внуците, ами ги отглежда такива, каквито са си. А колкото до дядо Драго, той и със, и без внуци все си гледаше благо.
– Дядо, деденце, ела ти да си посрещнеш внучката, че баба пак обърка репликите – още по-силно се развика Джоди.
– Ида, дядовото, ида – показвайки се от къщата, отговаряше Дядо Драго… – Ти на баба си кусур недей да връзваш. Стара е. Затова бърка репликите.
Баба Ези с престорена обида се врътна кръгом и влезе в къщата, за да остави двамата бивши първокласници да си се посрещат. Потъна в тенджерите и тиганите, маскирайки се на заета, за да измисли как да се справи с Джодините решения. И както се нагласяваше в костюма на заетостта, тя се сети, че трябва да се обади на дъщеря си. Маскирана недомаскирана, набра деветцифрения номер и набързо обясни, че Джоди ще остане при тях две седмици, за да се нарадва на селската си свобода, и ще се върне на училище.
– Бабо, на каква се маскираш днес? – попита Джоди, подавайки малката си главичка иззад полуотворената врата на бабината кухня.
– На заета с готвене и мислене жена – отвърна бабата.
– Моля те, бабче, остави мисленето за по-добри времена, че съм гладна – провлачи нежно Джоди
– Две седмици, млада госпожице, две седмици ще имаш пълната свобода да вземеш решение да се върнеш в училище и да продължиш втори клас – рязко каза баба й и съвсем забравила за мисленето, се унесе в готвене. Когато се обърна, видя дядо и внучка, седнали край масата с нож и вилица в ръка да нарязват глада си на малки парченца.

 

автор: Тереза Тончева

%d bloggers like this: