Джоди и Чернокосата фея

В предишните постинги можете да прочетете:

 Джоди, Тео и Ничий или пътят за Никъде, който води към Нищото

Трета глава

3.1. Чернокосата фея 

3.2. Чернокосата фея. Представяне. Оскъдни данни за Обичливко и опитите на по-голямата му сестра да го открие. Тайнственият младеж. Още едно представяне

 

Трета глава

3.3. Червенокоска. Представяне. Русокоска и Чернокоска в действие. Белодрешка. Представяне

Червенокоска пристъпваше от крак на крак и си представяше как ще накара Русокоска и Чернокоска да се гърчат от чувство на вина, като им наговори всичко онова, което си беше намислила, задето я изоставиха така насред играта. Още повече, че отсъстваха толкова много време. Тя не притежаваше търпимостта и добротата на сестрите си, нито тяхната сговорчивост. Беше честна, стриктна и отговорна, но заедно с това много сприхава и трудно прощаваше слабостите на другите. Особено на двете си сестри, с които беше във вечна конкуренция: с Русокоска – заради красотата ѝ, а с Чернокоска – заради съобразителността и бистрия ѝ ум. Освен това съвсем ясно виждаше предпочитанията на двете една към друга. Нещо повече, те играеха с нея от време на време, колкото да не се чувства изолирана. А в този момент тя се чувстваше точно така. Но на кого да каже, като от два часа вече наоколо не се мяркаше жива душа. И когато реши да си влезе в стаята, видя откъм фонтана да се задават двете момичета. Те изглеждаха по начин, непознат на Червенокоска или другите обитатели на замъка. Вървяха замислени, изопнати като струна, с леко присвити очи, ще речеш – обявили са война на целия свят.

Когато човек срещне в погледа на другиго такава решителност, трудно може да не я забележи или да ѝ се противопостави. Червенокоска се прибра в стаята си, без да се скара с тях.

В това време Русокоска и Чернокоска напрягаха мисли в търсене на начин да се измъкнат от двореца в полунощ. Разбира се, и двете бяха прочели не една детска приказка, в които се описваха поне сто начина да напуснеш дворец през нощта, но нито един от тях не им вършеше работа. Било поради мястото, на което е построен, или поради бдителността на стражите. В този случай най-доброто, което им хрумна, бе да си дадат почивка за няколко часа и да се съберат отново след вечеря, за да изготвят план.

Чернокоска се прибра в своята стая, легна на леглото и се загледа в една точка. Пусна мислите си да се реят свободно, но в същото време ги наблюдаваше безмълвно и се надяваше да ѝ хрумне решението, което им беше необходимо. Това упражнение обикновено даваше плод, ако не се намереше някой, който да го прекъсне. И такъв се намери.

– Чернокоске, отвори! Чуваш ли, Чернокоске – тихичко подвикваше детски глас и чукаше по масивната врата.

Почукванията изтръгнаха Чернокоска от мисловния или по-скоро от безмисловния унес и тя разпозна гласа на дъщеричката на леля ѝ Роза, братовчедка на майка ѝ. Момиченцето беше доста по-малко от трите сестри и те почти не се занимаваха с нея, освен редките изключения, в които Чернокоска ѝ четеше приказки. Знаеха, че са я кръстили Белодрешка, защото майка ѝ мечтаела да роди момиченце, за да я облича в бели роклички.

– Ха, Белодрешке, какво правиш тук? Случило ли се е нещо?

– Да. Искам да говоря с теб. Уплаших се от един разговор, който чух днес.

Какъв разговор? Разговор между кого? – доста припряно заразпитва Чернокоска.

– Между моята и твоята майка – отговори момиченцето. – И друг път съм чувала да споменават за някаква тайна. Но днес се скрих и подслушах целия разговор.

– В деня на раждането ти се появила третата орисница на Русокоска и те орисала да приемеш скритата дарба на майка си. Да станеш магьосница. Майка ти се изплашила много. Не се страхувала за себе си, а за теб. Тогава тя приканила всички магични същества в името на доброто да се явят и да поправят стореното. И отново се явили три феи. Едната била с дълга руса коса, другата – с червена къдрава коса, а третата – с черна. Те успели да обърнат магията в добра посока. Орисали те да овладееш силите на доброто и да се превърнеш във фея. Първата те дарила със сребърни пантофки, втората – с вълшебна пръчица, а третата наредила да наследиш перлената огърлица на майка си. Освен това те кръстили Чернокоска, понеже си имала черна коса. Тогава майка ти прекръстила и сестрите ти на имената на останалите феи: най-голямата – Русокоска, а средната – Червенокоска.

– Ти чу ли да споменават нещо за малкото ми братче?

– Чернокоске, не и ти. Те говореха нещо за твоите братя, но една придворна влезе и прекъсна разговора им.

– Какви пантофки, каква пръчица, каква перлена огърлица?

– Не знам, не ме питай повече. Разказах ти всичко, което чух.

– Добре. Благодаря ти много, Белодрешке, и прощавай за грубостта ми. Понеже вече си посветена в нашата тайна, ще трябва много да внимаваш какво приказваш и пред кого го казваш. Освен това ти трябва да следиш разговорите между майките ни, защото, убедена съм, мама сама няма да ми каже.

– В следващите няколко секунди Чернокоска премина като фурия дългия коридор към крилото, в което беше стаята на най-голямата ѝ сестра. Нахлу вътре, останала почти без дъх, и заразказва какво беше чула от малкото момиченце. Русокоска постоянно прекъсваше сестра си с избързващи въпроси, но когато тя завърши разказа си, двете започнаха да строят догадки – къде са скрити вълшебните пантофки и вълшебната пръчица.

– Във всички приказки нещата, които не бива да попадат в ръцете на децата, се крият на високи и недостъпни за тях места. Да потърсим първо в трите кули – предложи Русокоска.

– Съмнявам се, че мама ги е скрила там, още повече че ние не се намираме в приказките. Всичко това се е случило, когато тя е била съвсем млада, а кулите са построени едва след моето раждане. По-добре да потърсим в подземията.

– Добре, може би имаш право, но подземията са огромни. Нито знаем как да проникнем там, нито къде да търсим.

– Да се опитаме да мислим като мама. На нея също ѝ е било трудно да проникне в подземията и да крие там толкова уличаващи я неща. По-скоро те са някъде близо до нея, под неин контрол. Защо не проверим в будоара ѝ?

Речено-сторено. Сега няма да ми стигне времето, за да ви обясня как момичетата проникнаха в спалнята на майка си. В едно затворено и закостеняло общество, каквото е тяхното, родителските покои са „забранена зона за деца“. Ето защо те трябваше да влязат там, когато майка им я няма. До вечеря оставаха още петнадесетина минути и двете сестри се спотаиха в една ниша, близо до обекта на своя интерес.

Но както знаете, бедите не обичат усамотението и затова се стоварват на хорските глави поне по две-три наведнъж. Тази, която им се стовари с влизането в стаята, се наричаше Червенокоска. Не се мъчете да си отговорите защо. То за мен беше трудно да си представя какво правеше в тази част на замъка, та камо ли за вас. Но развръзката не закъсня.

– Браво бе! И това ми били сестри. Не ви ли омръзна цял ден да си играете на криеница? – с неприсъщо мек за нея тон, каза средната. – Вместо да се мотаете насам-натам, по-добре ние двете да вървим към столовата, за да не закъснеем за вечеря. Пък и отсъствието само на една от нас ще се забележи малко по-късно.

И с тези думи тя хвана за ръка по-голямата си сестра и я задърпа надолу по стълбите.

Тъкмо навреме, защото скоро вратата на спалнята на майка им се отвори и тя излезе, хлипайки. За голяма изненада на Чернокоска царицата тръгна по коридора вляво, към стаята на Роза.

Чернокоска се вмъкна бързо в спалнята, след това в будоара. И резултатът не закъсня: откри пантофките и пръчицата, които предвидливо скри в стаята на Русокоска.

Джоди и Чернокосата фея

   Първият постинг от романа за деца „Джоди и Чернокосата фея“ на Тереза Тончева е  „Джоди, Тео и Ничий или пътят за Никъде, който води към Нищото“

   Трета глава

   Чернокосата фея
   Чернокосата фея беше уплашена, пребита от умора и с изранени крачка. Не знаеше къде се намира и какво я очаква. Страхуваше се, в сляпото лутане да не пропадне на долната земя. “По-добре да спра и да помисля”, каза си тя и седна до едно голямо дърво.

След като си загуби пантофката и пръчицата, на феята ѝ остана само една надежда да си възвърне магическата сила – някой да намери вълшебните дарове, да ги събере на едно място и да ѝ ги върне. В противен случай трябваше да си отреже косата, за да се прибере у дома. Това означаваше да провали задачата и да загуби всяка възможност да върне братята си. “Ти не си Чернокоска, ти си Чернокосата фея и нямаш право да мислиш за собственото си оцеляване – каза строго на себе си. – Трябва да изпълниш мисията си!”

Чернокосата отряза всички пътища на страховете и самосъжалението и за първи път забеляза онези странни неща, които не се срещаха в нейното царство. Ако беше слушала по-внимателно в часовете по светознание, сега щеше да разпознае мястото, на което се намираше. Съжителството на различните растителни и животински видове заедно с човешки същества се среща само на планетата Земя.

Тя се намира в стария континент Европа, някъде на Балканския полуостров. Но за по-кратко и по-ясно ще ви кажа, че феята се намираше просто в задния двор на Баба Ези. Не си мислете, че като познавате двора и обитателите му, той тутакси се оказва най-безопасното място за феи. Тъкмо обратното. Сигурна съм, че не можете да си представите опасността, която я грозеше. Тя стоеше пред стария дъб, който само изглеждаше обикновен. Всъщност точно този обикновено изглеждащ дъб беше вратата към двата паралелни свята. И не само това – преминеше ли границата, веднага щеше да се озове пред голямата порта към долната земя, а там тя не биваше да попада. За наш и неин късмет феята си остана в Бабаезиния двор.

Чернокосата фея. Представяне. Оскъдни данни за Обичливко и опитите на по-голямата му сестра да го открие. Тайнственият младеж. Още едно представяне

Чернокосата фея излезе точно на рождения си ден, за да търси изчезналия преди много години син на царското семейство.
Тя идваше от паралелен на нашия свят, който се нарича Фантазландия, и по-точно – от Страната на розовите перли. Нейното име доскоро беше Чернокоска и тя беше най-малката дъщеря на царя на Замъка на хълма. Някога, в деня на раждането на най-голямата ѝ сестра, Зла магьосница орисала царското семейство да не задържи мъжка рожба. Царицата родила две момченца, но още на първия им рожден ден те изчезвали безследно. И така преди тринадесет години, на рождения ден на Чернокоска, царицата отново родила син. Семейството не знаело да се радва ли, или да тъгува. Този път царят и царицата решили да скрият малкия така, че никой да не го намери и погуби. Момченцето много приличало на по-голямата си сестра: било красиво като нея, имало същата смолисточерна коса и подобен на нейния вълшебен глас. Смеело се от изгрев до залез слънце. Всички го обичали много и затова го нарекли Обичливко. Но проклятието си било проклятие и никакви хитрости не могли да го отменят. На третия му рожден ден Обичливко изчезнал. Много тъгувала Чрнокоска, плакала, търсила го, ходила къде ли не, но без резултат. Никой не знаел нито коя е Злата орисница, нито откъде е и къде живее.

Беше десетата година след изчезването на малкия. Чернокоска и сестрите ѝ играеха на криеница в градината пред двореца. И докато тя броеше със затворени очи, градината опустя и утихна съвсем. Отваряйки очи, Чернокоска видя пред себе си странен човек. Всъщност той самият не беше странен, беше си съвсем обикновен. Странна беше появата му в Замъка на хълма. В уплахата си принцесата разпери ръце и изпусна жълтото гумено топче, с което играеха. Младежът се наведе, вдигна топчето и го прибра в джоба си. Чернокоска дори не забеляза, но за него това малко жълто топче беше от особена важност. По-късно то щеше да осъществи връзката между него и нея. Тя не знаеше как да прикрие смущението си и се опита да избяга. Тогава младежът я хвана нежно за ръката и каза:
– Имам много малко време, затова остани и ме изслушай. Обичливко е жив и се намира в друг свят, паралелен на този. Но за да стигнеш до него, трябва да минеш през света на хората. Когато успееш да отидеш там, ще търсиш Следобедния заек на Баба Ези. Но внимавай, докато преминаваш границата между световете, да не пропаднеш на долната земя. Затова използвай огърлицата от розови перли. Ако все пак се озовеш в Заеландия (долната земя), тогава потърси Транспортния заек. Но помни, че и там е много опасно за теб. Избягвай която и да била от долните земи.

С тези думи младежът се отдалечи и изчезна. Малко преди да се скрие от погледа ѝ, иззад големия кедър изскочи Русокоска. Тя го беше зърнала за момент, но без да даде израз, попита:
– Кое беше това момче?
– Не го познавам. Появи се изневиделица и ми наговори куп странни неща за Обичливко. Каза, че е жив и ако искам, мога да го открия.
– Ш-ш-ъ-т, тихо! – сложи пръст на устните си Русокоска и започна да шепне. – Не знаем кой може да ни чуе. Да отидем на нашето място и ще ти кажа нещо. Мисля, че познавам младежа, когото видях да говори с теб. Това е внукът на Стария градинар. Аз съм си играла с него, когато бях малка. Както днес, така и тогава, той се появяваше и изчезваше, без да разберем откъде и как. Беше много бърз, пъргав и съобразителен.
– Аз защо не го познавам? – попита Чернокоска.
– Защото той изчезна заедно с Обичливко, а тогава ти беше на три годинки.
– А дядо му къде е?
– Не съм съвсем сигурна, но се сещам къде да го потърсим. Ела, ще ти помогна да открием Обичливко. Знам колко тъгуваш за него. И аз някога се чувствах като теб, но се научих да не се привързвам към новородените момченца. Разбира се, не отричам, че с Обичливко беше различно – говореше на пресекулки Русокоска, докато тичаше към дома на градинаря и теглеше за ръка сестра си.
Двете момичета стигнаха до малка къща и почукаха няколко пъти. След като никой не им отговори, Русокоска извика тихичко:
– Градинарю, градинарю, отвори! Аз съм Русокоска.
Вратата се открехна и отвътре се показа възрастна жена.
– Прощавайте, вие коя сте? – попита Русокоска.
– Аз съм Гардения, жената на Стария градинар – представи се тя. – Някога съпругът ми се ожени за мен и затова, че нося име на цвете. А вие защо го търсите и кое е това чернокосо момиченце?
– Това е най-малката ми сестра Чернокоска. Двете сме решили да си направим цветна леха и искахме да помолим градинаря за помощ.
– Много съжалявам за това, което ще ви кажа, момичета. Мъжът ми отдавна не работи по градината и никъде другаде. След проклятието на Злата орисница той успя да задържи внука ни за няколко години, но само толкова. Откакто момчето изчезна, мъжът ми легна болен: лежи и не говори. Яде и пие вода само колкото да не умре. В него все още тлее надеждата, че ще види Бени и затова живее.
– Ако ни пуснете при него, може пък да го разведрим с онова, което ще му кажем – в един глас заговориха момичетата.
– Да не би да сте видели внука ни? – попита жената и в очите ѝ проблеснаха странни пламъчета.
Чернокоска усети как стомахът ѝ се свива, прие го като знак и ощипа сестра си по ръката.
– А, не. Ние само заради цветната леха – каза кротко. – Аз дори на знам, че той е имал внук.
– Ти може би не знаеш, но сестра ти със сигурност го познава – продължи старицата и недотам странните, а по-точно злобни пламъчета се появиха и в гласа ѝ.
– Да. Аз познавах внука на Стария градинар, но не съм го виждала много отдавна. Щом не е възможно да го видим, ще си вървим.
Старата жена искаше да ги задържи и каза с широка усмивка:
– Моля, влезте! Заповядайте! Той не се крие от хората, просто е болен.
Въведе ги в малка и задимена стая. Прозорецът беше покрит с тъмна завеса от груб вълнен плат, а до леглото на градинаря мъждукаше свещ. Пламъкът ѝ беше слаб, но затова пък димът беше плътен и с неприятна миризма. Мъжът в леглото не беше Стария градинар, когото Русокоска познаваше. Приличаше на него, но беше много по-слаб. Кожата на лицето и ръцете му беше бледа и съсухрена. Едва ли имаше сили да отвори очи. Момичетата се уплашиха не на шега и се хванаха за ръце. Старицата забеляза това и ги покани да седнат и да се отпуснат.
– Скоро ще се събуди и ще можете да поговорите с него. Но дотогава защо не ми разкажете нещо за вас или за малкото ви братче?
От тези думи Русокоска и Чернокоска настръхнаха. В тях не остана и сянка на съмнение, че това не е онази блага и мила жена, която Русокоска помни като съпругата на градинаря. Без да се поглеждат, те си стискаха леко ръце, когато едната или другата смяташе да отговаря на въпросите на непознатата.
Ние сме добре – започна Чернокоска. – У дома е малко скучно без момчета, но свикнахме. Аз едва помня последното си братче. Единствените ми спомени са от бебешката му възраст и може би затова не ми липсва.
В този момент старият мъж едва промълви:
– Вода!
Жена му си даде вид на много загрижена и се престори, че отива за прясна вода, но застана зад вратата и наостри уши. Не знаеше с кого си има работа. Старият градинар беше мил и добър човек и заедно с това – надарен с изключително остър и проницателен ум. Не проговори, само завъртя малката стрелка на часовника на дванадесет, посочи Чернокоска и ѝ даде знак да дойде при него в полунощ. В този момент, за да разсее съмнителната тишина, Русокоска каза с тих, но ясен глас:
– За съжаление съпругата му е права. Градинарят наистина е много зле и дори не може да говори. Няма да го оставим сам, но върне ли се жена му, ще си тръгнем.
Не знам дали се досетихте, че това беше Злата магьосница. Заемайки мястото на жената на градинаря, тя си осигури дългосрочна възможност да държи под око двореца и да следи случващото се в него. Тя беше много зла, но не беше достатъчно умна. Без нотка на съмнение магьосницата се хвана на играта на тримата. Тръшна една-две врати и шумно влезе в стаята.
– Благодарим ви за отзивчивостта, госпожо! – с престорена вежливост каза Русокоска. – За съжаление сте права. Той не е в състояние да ни помогне. Ние искрено съжаляваме за състоянието на съпруга ви и се надяваме скоро да се оправи.
И аз съжалявам, момичета. Ако имам нужда от помощта ви, ще ви потърся.
След тези думи двете сестри напуснаха къщата с наведени глави и доста угрижен вид. Така вървяха, докато стигнаха двореца, където ги чакаше Червенокоска.

Джоди и Чернокосата фея

Уважаеми приятели, читатели и гости на блога ми, с удоволствие ви предоставям откъс от първия си роман за деца

„Джоди и Чернокосата фея“, който излезе съвсем скоро.

Джоди, Тео и Ничий или пътят за Никъде, който води към Нищото

По същото това време Джоди седеше на брега на вълшебната река, обхванала с ръце главата си, както правят дядо й и баба й, и се поклащаше ритмично. Тео ходеше нагоре-надолу по брега с провиснал нос и сплетени зад гърба ръце, като също се поклащаше ритмично. А водата в реката подскачаше по малките и средните камъни, заобикаляше по-големите или се шмугваше под най-големите – изобщо се държеше така, сякаш се присмива на двете деца. Вълничките спираха, за да ги погледат, и от това се блъскаха още по-шумно една в друга и изпращаха стотици малки водни пръсчици във въздуха, които създаваха усещането за прохлада. Прохлада само за онези, които имаха достатъчно време, за да й обърнат внимание, но не и за нашите приятели. Тео и Джоди бяха оклюмали, сякаш им бяха потънали гемиите. Де да им бяха потънали гемиите, лесно, ама не бяха те. Беше потънало нещо много по-важно. Бяха потънали думичките и числата и сега вълшебната река изобщо не беше вълшебна, ами най-обикновена река, както хилядите други реки.

Сребърната пантофка или операция “Приказки за Следобедни”. Гората на нежните подскоци

– Да ставаме, Джоди – предложи Тео.

– И като станем, какво? – попита вяло тя.

– И като станем – нищо! Но и тук да седим е нищо. Така че да станем и да отидем някъде.

– Къде?

– Никъде – тросна се Тео и на лицето му изби хитроумна усмивка. – Където можем да срещнем друго нищо.

– Щом ще ходим Никъде, за да срещнем Нищо, добре. Защото за сериозни неща нямам сили.

– Браво, деца. В този момент най-смисленото нещо е да се прави Нищо на път за Никъде – чу се нечий глас. – Ще приемете ли да се присъединя към вас?

Гласът беше нечий, но чий, не разбрахa. И тъй като бяха тръгнали за никъде, за да срещнат нищо, не съобразиха, че собственик на гласа беше някой. Затова за удобство го нарекоха Ничий и му отговориха:

– Добре, ела!

И така, тримата поеха дългия път към Нищото, по който скоро се появи една доста гъста гора. Децата дръзко навлязоха в нея и не забелязаха подозрителната тишина, в която бе потънала.

– Нима има и други хора, които проявяват интерес към нищото? – пръв наруши мълчанието Ничий. – Има, щом някой си е оставил тук сребърната пантофка… На какво толкова се учудвам аз? Пантофката е сребърна и с токче – два безспорни признака, че е женска. А от жените може да се очаква всичко.

– Достатъчно, Ничий. Там, закъдето сме тръгнали, никой не се интересува защо жените носят токчета, а мъжете си хвърлят чорапите навсякъде – с раздразнение отвърна Тео.

– Сребърна пантофка ли каза, Тео?

– Не. Не бях аз. Беше Ничий.

– Тео, забрави ли какво ти разказах, преди да отидем на реката? Това може би е пантофката на Чернокосата фея – почти проплака Джоди и се обърна с молба към Ничий. – Ничий, ако ни чуваш и можеш да ми отговориш, моля те, многичко ти се моля, покажи ми обувчицата! Това сигурно е пантофката на феята, която идва при мен снощи. Мисля, че аз съм причината да я загуби.

– Не знам за каква фея говориш, но ще ти покажа малката обувчица. Върни се три мравешки крачки назад, след това две заешки вляво и още две мравешки назад. Завърти се кръгом и ще видиш пантофката на един клон.

– Лесно е да се каже. Но как ще направя три мравешки крачки с този голям крак?

– Колкото е лесно да го кажеш, толкова и да го направиш, стига да си спомниш как играехте “Царю Порталю” – отвърна ѝ Ничий.

Джоди си представи как съученичките й подскачат с развети от вятър роклички в задния двор на училището. В този момент една струйка кураж се разби право в лицето й и й даде сили да продължи опитите си с мравешките крачки. А силите извикаха на живот най-твърдото й намерение да се справи със задачата. Намерението беше не само твърдо, но и твърдоглаво и като се настани на върха на носа й, тя не можа да съобрази дължината на подскоците си и стана каквото не трябваше да става.

Какво стана ли? Ами такова, че Джоди попадна на място, където нямаше абсолютно нищо. От подскачащата гора нямаше и следа. Да не говорим за пантофки и приятели. Тя извика два-три пъти, но не получи отговор. Като че ли беше попаднала в Нищото, към което бяха тръгнали и самата тя водеше групата. Що се отнася до Тео, той още в самото начало показа, че го е страх и не иска да рискува, но нямаше кой да го попита. Нали Джоди беше водачката. Както сами се досещате, на помощ пак дойде гласът на Ничий. Това беше единственото нещо, което тя чу. Парализирана от страх, че не вижда нищо, тя не се обърна по посока на гласа и, естествено, не видя образа на Ничий.

– Нищо не виждам – проплака уплашено момиченцето.

– Не виждаш, защото няма нищо за гледане. Аз ти казах три мравешки, а ти направи три слонски. Сега побързай да се върнеш по обратния път, че скоро силите ти ще се изчерпят и няма да можеш да се измъкнеш оттук.

При повторението Джоди следваше стриктно указанията му и на петдесет и седмата секунда пред нея блесна сребърната пантофка на… – няма съмнение – на Чернокосата фея.

Трудно бих могла да ви опиша радостта и вълнението на Джоди. Но докато се радваше и вълнуваше, в главата й нахлуха купища въпроси, все едно че някой ги беше изсипал от вертолет. И всички до един бяха без отговори, от което не ѝ остана нищо друго, освен едно.

И тя направи точно това едно. Седна до дънера на дървото, от което откачи пантофката, наведе глава и я обхвана с двете си ръце, сякаш мислеше или се опитваше да намери отговори на купищата въпроси.

На кои можа, на кои – не, не зная, защото тя не ми каза, но в този момент взе категоричното решение да разкаже всичко на заека.

– Тео, не мога повече да крия какво се случи снощи. Трябва непременно и по най-бързия начин да намеря Следобедния и да му предам тази пантофка, като му разкажа всичко. Най-вероятно Чернокосата фея е в беда и ще трябва да ѝ помогнем – заяви Джоди, заемайки поза на възрастен.

Тео, естествено, започна да увърта и да шикалкави, защото за никого не е тайна, че той се страхува от неизвестното.

Гласът на Ничий отново подпомогна групата, като уговори момченцето да тръгне след приятелката си. Тримата единодушно дадоха на операцията кодовото име “Приказки за Следобедни”.

– Да вървим при заека – поокуражен каза Тео. – Там ще чуя цялата история, пък нищо не се знае, може и да я разбера. А сега накъде? Знаеш ли къде сме и къде е заекът?

–Не – весело отговори Джоди и намигна два пъти с двете си очи.

– Като не знаеш къде се намира заекът, как ще го открием? Най-малкото – накъде ще тръгнем?

– Напред!

– Ако това е напред – и Тео изпружи ръце право пред себе си – дали заекът се намира в нашето “напред”?

– Тео, не смяташ ли, че е време да спреш да задаваш въпроси. Освен това, ако продължаваш да правиш нищо, така както всеки ден правиш нещо, от нищото няма да излезе нищо. Приеми, че аз съм водач и ще ти бъде по-лесно.

Тео веднага прие, че Джоди е водач, с надеждата да му олекне, но не му олекна. И мълчаливо я последва в нейното напред. Колкото и да вървяха, картината не се променяше и децата скоро разбраха, че се въртят в кръг.

Сега ще ви разкажа, уважаеми читатели, къде се въртяха в кръг нашите познайници. А въпроса “как?” ще го изясним в друга приказка.

Джоди и Тео имаха само един път да попаднат във Фантазландия: да вървят напред за никъде и да търсят нищото. Попаднаха на място, в което природата много приличаше на нашата, но всичко останало не беше същото. Там всяко живо и неживо същество можеше да говори и да върши куп неща, недостъпни за двойниците им в реалния сват (така за удобство ще нарека света, в който живеем ние). Спомняте ли си, че когато попаднаха в подскачащата гора, те останаха с впечатлението, че е неестествено тихо? Тази гора в приказните представи за естествено, си беше много шумна дори. Тя притихна, когато в нея навлязоха двете непознати същества. На външен вид гората приличаше на нашите гори, но на цвят – не. Дънерите на дърветата бяха тъмносиво-зелени а клоните – по-светли от тях. Листата бяха тесни, издължени и назъбени, а цветът им варираше от оранжево към червено и от кафяво до черно. Почвата имаше цвета на узряло жито, а тревата, която малко приличаше на нашата, беше сива. Едно нещо силно отличаваше нашите гори от тази: при ходене човек имаше чувството, че земята пружинира. На всяка крачка краката на ходещите се оттласкваха от земята, сякаш изпълняваха нежни подскоци. Джоди първа усети удобството от това пружиниране, когато изпълняваше указанията на Ничий да направи трите мравешки крачки. И добре че беше така, защото без това подскачане тя не би могла да се справи. Без пантофка нямаше да има фея и приказката щеше да свърши. А това, че нямаше да разберем какво ще се стане с децата и зайците, феята и перлите, щеше да си остане единствено за наша сметка.

Тео и Джоди се притесняваха, че не чуват шума от собствените си стъпки. И като се прибави въртенето в кръг, се стига до най-основателната причина едно или две деца да се отчаят. Като по даден знак те седнаха до дънера на голямо дърво. Облегнаха се и аха да започнат да се отчайват, дънерът се продъни и те пропаднаха или по-скоро се плъзнаха по стръмна пързалка. Докато разберат какво става, вече се бяха приземили върху нещо меко, пухесто и топло – което означаваше, че това нещо е живо. Последното децата разпознаха като гърба на Следобедния заек на Баба Ези.

Моля ви, уважаеми читатели, не бързайте толкова с въпросите, защото аз вече започвам да се задъхвам. Обещавам, че щом смогна, ще ви отговоря на всички, както на зададените, така и на незададените.

Да започнем с първия, който се роди след разпознаването на Транспортния заек. Няма грешка, вярно сте видели, прочели и разбрали. Там, където Джоди и Тео паднаха, познатия ни вече заек го наричаха Транспортния заек. А в реалния свят това си беше Следобедния. Той не просто правеше нещо тук. Беше си у дома или още по-точно в преддверието на Тронната зала, която от своя страна се намираше в сградата на Заеродното събрание. Повече информация и уточнения за сградата и събранието ще получите по-нататък. На въпроса случайно ли децата се приземиха върху гърба на Бабиния заек, отговорът е “не”. Този сезон той имаше задачата да стои на входа на асансьора, за да посреща чуждестранните гости и журналисти и да ги транспортира през приличащите на лабиринти дълги коридори към Тронната зала.