Терапевтични приказки за деца и родители

Панталонките на Мечо

Случваше се Мама Меца и Татко Мецан да се скарат. Ходеха из къщата навъсени като два буреносни облака, които после се сблъскваха и започваха да сипят светкавици и гръмотевици. Тогава Мечо го беше страх. Той изтичваше в стаята си, затваряше вратата, пропълзяваше под леглото и гушваше малкото си зелено камионче. И него го беше страх.

Но както бурята отминава, така Мама Меца и Татко Мецан се сдобряваха и после всичко си беше по старому. И Мечо отново топуркаше весело из цялата къща. Така ставаше всеки път… Но днес Татко Мецан взе една чанта с дрехите си и си тръгна. Каза, че няма да се върне вече. Сигурно искаше да каже, че няма да се върне за вечеря.

Мама Меца обясни на Мечо, че сега ще живеят само двамата. Че Татко Мецан ще си има друг дом. Но Мечо не можеше да я разбере. „Защо му е друг дом? Не ни ли обича вече? Заради мен ли си тръгна?“ – такива въпроси се стрелкаха като разлютени пчели из главата му. Мама Меца го настани в скута си и го прегърна:

– Понякога възрастните мечки се налага да се разделят, за да се чувстват по-добре. Като онези цветенца в саксията, които разсаждахме, защото им беше станало тясно… Това няма нищо общо с теб. Каквото и да става, трябва да знаеш, че ние и двамата много те обичаме. „Хич и не искам да я слушам! Искам всичко да си бъде както преди! Не искам да се разделям с никого!“ – в главата на Мечо забръмчаха стършели. Той скочи от скута на мама Меца и изтича навън. Тича, тича както никога досега и неусетно се озова пред пещерата на горския вълшебник Смока.

Смока го погледна замислено, влезе в пещерата и донесе оттам някакъв парцал.
– Старите ми панталонки! – ахна Мечо. Смока му ги подаде.
– Любимите ми панталонки! Но вече са скъсани… Скъсах ги, докато се катерих по Високото Дърво. А това, закърпеното на коляното, е от времето, когато се учех да карам колело, а мама и татко ме държаха. А голямото петно е, когато мама ми даде пита с мед и аз си я прибрах в джоба, за да я изям на спокойствие по-късно. А шарената боя тук е от есента, когато с татко боядисвахме оградата… А сега вече за нищо не стават…
– Да ти ги закърпя ли? – предложи Смока и измъкна от един от невидимите си джобове игла и конец.
– Пак няма да вършат работа. Те всъщност се скъсаха така лошо, защото вече ми бяха станали малки… А толкова ги обичах… – разхлипа се Мечо и сам се зачуди: за панталонките ли плаче, или за това, че мама и татко няма да живеят вече заедно.

Смока се настани до Мечо, извади една ножица и за ужас на мечето започна да реже панталонките. После взе иглата и конеца. Мечо гледаше невярващо и по бузите му се стичаха сълзи.
– Заповядай! – каза след малко Смока. Мечо разтърка очи. Пред него лежаха торбичка за през рамо и каскет. От вътрешната страна на торбичката още личеше петното от меда, а козирката на каскетчето носеше цветовете на боята от оградата.
– Невинаги можем да зашием скъсаното, но и не се налага да го изхвърляме – каза Смока.
– Носи си ги със здраве! – добави той и помаха на Мечо за довиждане от входа на пещерата.

Мечо вървеше към дома си и сякаш му беше мъничко по-леко. Той здраво нахлупи каскета и гушна торбичката си. Разбираше, че нещата понякога се променят, но се радваше, че не е необходимо да се разделя с всичко, което му е носило радост.

„Панталонките на Мечо“ е една от 14 приказки от книгата „Защо все аз?“ – терапевтични приказки за деца и родители. Сборникът включва лесни за употреба техники, свързани с най-честите проблеми, за които децата и родителите търсят професионална консултация.

Автор на приказките е детският психолог Цвета Мишева-Алексова. Книжката е изготвена в сътрудничество с Милена Манова – психотерапевт и обучител, а илюстрациите и графичното оформление са на Анелия Костова-Бозгунова.

Източник: http://www.dnevnik.bg/detski_dnevnik/2015/01/10/2442708_otkus_ot_knigata_zashto_vse_az_na_cveta/

Как се посрещат страхове

 Приказка

Тази сутрин сякаш всички се бяха успали. Беше тихо и от толкова много тишина на къщата и доскуча. Понеже не знаеше какво да прави със скуката, започна да се чеше по главата. Чувам ви да казвате, „Но къщите нямат глави!” Нямат, докато не им измислим. Можете ли да си представите, че покривът може да бъде главата на една е къща? Можете, защото това е лесно. Но кой е казал, че лесното е интересно? Ха сега си измислете, че мазето на къщата е нейната глава, а покривът й е кракът. В този случай, къщата с глава мазе, ще има един крак, но това няма да й пречи да стои здраво стъпила с него във въздуха.

Точно такава беше къщата на Манол. Тип покривокрака. И така, нашата къща, тоест тази на Манол, започна да се чеше по главата, тоест по мазето. Така тя събуди едно малко безплътно същество, което обикновено съществуваше само в главата на Манолчо, но нощем докато той спеше, се настаняваше в главата на къщата. Та това малко същество, което можем да нарисуваме като дребно сиво облаче – хората наричат страх. Може и така, но ние ще го наречем Сивооблачко. След като го събудиха, той побърза да намери момченцето, за да му каже, че след като го заведат на детска градина, родителите му няма да дойдат да го вземат. Неприятно е, но какво да се прави, това му е работата. И затова страхът отиде и почука тихичко на вратата на Манол. Момченцето се събуди, стана и открехна лекичко вратата. Пред нея стоеше или седеше, или по-скоро лежеше нещо, което приличаше на малко сиво облаче.

– Здравей, Маноле!

– Ти, кой си? – попита момченцето.

– Аз съм твоят страх Сивооблачко и идвам да ти напомня, че днес твоите родители няма да те вземат от детската градина.

– Махай се, изчезвай, ти си лош! – развика се Манол.

За момент изглеждаше, че страхът си е отишъл, но малкият се разплака. „Мама и татко работят толкова много. Дали няма да ме забравят в детската градина?”, мислеше си той.

Виковете на момчето събудиха майка му. Тя стана от леглото, наметна си пеньоара и отиде в стаята на сина си. Вратата беше отворена, а синът й лежеше свит на кълбо под завивката.

– Какво става сине, ти ли викаше? – попита го тя.

– Аз виках, гоних един страх, но той не иска да си отиде.

– Какъв страх?

– Такъв, малък, пухкав и сив. Почука на вратата ми и ме събуди, за да ми каже, че днес няма да ме приберете от детската градина.

Майка му го взе в обятията си, целуна го по главичката, залюля го и започна да му пее. Пееше на английски и малкият не разбра и думичка от песента, но това, което разбра, беше, че майка му го обича и не иска да се разделя с него.

– Виж, сине, днес ще те взема аз от детска градина, защото баща ти ще пътува в командировка. Ти знаеш, че аз работя до по-късно и затова ще те взема в шест часа, а не както досега в пет. Ще останеш един час повече, но аз непременно ще дойда. На мен също ще ми липсваш с един час повече, но понякога така се налага. Разбра ли ме?

– Разбрах, мамо, ще те чакам.

– А ако страхът отново те навести, какво ще направиш?

– Ще го изгоня. Нали ти ще ме вземеш, защо да се разправям с него?

– Да, ще те взема, но ти предлагам да не го гониш, а тъкмо обратното. Когато малкият Сивооблачко дойде, покани го и му кажи, че вече си разбрал неговото предупреждение. Благодари му и кажи, че днес мама ще закъснее с един час. Разбираш ли какво ти казвам?

– Не, мамо, не разбирам, но ще му благодаря. Дано страховете разбират от „Благодаря!” и „Довиждане!” Защото и вчера и онзи ден, когато идваше, аз винаги го гонех, а той се връщаше и пак и пак. Изобщо страховете са много неприятни и досадни сивооблаковчета.

– Ако го поканиш и го изслушаш, а после му благодариш за предупреждението, той със сигурност ще си отиде с усмивка и няма да се върне отново по същия повод. Опитай и сам ще се увериш, а когато това стане, искам да ми кажеш. Съгласен ли си?

– Съгласен съм – отговори момчето и скочи от леглото.

На път за детската градина малкият Сивооблачко отново се появи, но този път отвътре. Как да се появи отвън, след като хората не вървят по улиците с вратите си. Като нямаше на какво да почука, страхът се беше настанил в главата му. Седнал зад лявата му вежда, кръстосал си облачковите крачка и шепне, „Днес няма да те вземат от детската, няма да те вземат.” Манол го изслуша и го попита:

– Ти ли си страх? Благодаря ти, че дойде и ме предупреди. Аз попитах  мама и тя ми каза, че ще ме вземе, но ще закъснее с един час. Ако имаш нови предупреждения, тогава ела.

Сивооблачко изведнъж се беше превърнал в бялооблачко и вече не седеше зад лявата му вежда. Беше станал и усмихвайки се на малкия, му помаха за довиждане.

– Когато имам какво ново да ти кажа, ще се върна. Довиждане, Манолчо!

Спомняте ли си какво ви разказах, в началото на историята, за къщата? Тя беше много любопитна и своенравна къща. Естествено чу целия разговор между майка и син, стана й интересно и състави план, как да разсее ранноутринната си скука на следващия ден. „Утре”, каза си тя, „отново ще се събудя първа и ще се почеша по главата. Така ще събудя малкия сивооблачко и ще го изпратя при Манолчо, за да видя какво ще се случи. Така ще разбера вярно ли е това, което каза майка му“.

Речено-сторено. На другата сутрин, точно шест часа без седем минути, нашата познайница покривокракова се събуди, докато нейните обитатели още спяха. Тя се протегна, изкашля се, за да си прочисти гърлото и се почеса по главата. Сивооблачко не се появи. Тя се почеса втори път, после трети и от яд се зачеса така, че главата я заболя и насмалко не й потече носът. Чешмата в мазето капеше не от вчера, но бащата на Манол така и не намери време да я поправи. Та от толкова много чесане тя, чешмата де, съвсем се развали и потече.

– Стига! – чу се нечий гласец.

– Какво ти стига? – попита къщата.

– Стига си се чесала. Днес нямам какво ново да кажа на Манолчо.

– Кой иска от теб, постоянно да разказваш новини?

– Не мога да се върна с предупреждение, за което вече ми е благодарил.

– Тогава си измисли нещо или така ще се разчеша, че чешмата ще плисне с всичка сила и тогава лошо ти се пише – заплаши го къщата.

– Добре де, отивам – съгласи се страхът.

Той стана от удобното си легло, протегна се два пъти и в следващия миг почука на вратата на Манол.

Момчето отвори вратата и като позна сивооблачковия си приятел, му каза с усмивка:

– Заповядай, влез! Какво ново днес?

– Дани ще те набие и ще ти счупи новата количка – каза страхът и го погледна в очите.

– Така ли? Добре, благодаря ти за предупреждението. Днес няма да занеса в детската новата си количка, а с Дани ще се разберем и без бой. Благодаря ти, Сивооблачко, когато имаш ново предупреждение за мен, ела пак!

– Довиждане, Манолчо, няма да пропусна – каза страхът и си тръгна усмихнат. Слезе в мазето, тоест в главата на къщата и като не получи подобаващото посрещане се развика:

– Покривокракова, къде изчезна? Доволна ли си, не си ли, кажи!

– Тук съм, къде мога да изчезна? Майката на Манол се оказа права. Значи и малките могат да се справят с теб, тоест със съраховете си…

– Могат, всички могат, стига да не ме гонят и да не бягат от мен – каза страхът и заспа.

Автор: Тереза Тончева

а идеята за начина на справяне със страха е взета от тук:

Башар – Лисицата, http://atiearth.com/node/126

Защо й е на една баба да прелита с хвърчило от другата страна на реката?

Заради срещата й с Мъдрия персиец

 

Приказка първа „При баба Ези внучка си не глези и дядо Драго все си гледа благо“

Приказка втора „Мъдрия персиец и Следобедния заек. Представяне. Джоди се обърква – I част.

Приказка трета „Тео е въвлечен в света на странните животни. Гълъбицата със златната къдрица и щурецът, Голямата цигулка с една струна пушейки пура се занимава с литература. Представяне“

Приказка четвърта  “Приказка за лека нощ. Струва ли си да се слушат бабите? Къде са границите на човешката вяра?”

Приказка пета „Джоди е разтревожена. Баба й е изчезнала. Липсва чeталото за I клас, въдицата на Дядо Драго и голямото хвърчило на цветни муцунки

 

– Както си вървях през красивата млада брезова горичка, – започна разказа си баба Ези – аз видях Мъдрия персиец да клечи зад един храст и да прави точно това, за което не се досещаш. Той дебнеше. Тихо, но не съвсем, защото си пееше.

И на това място старата жена запя :

Де да знаех къде съм?

Де да знаех защо съм?

Де да знаех как съм

задклекнал този храст?

 

Щях да си обясня как.

Още повече защо,

а да не говорим за това,

къде съм клекнал да дебна …

 

Докато клечеше да дебне, или по-скоро, дебнеше клечейки, Персиеца усети, че някой му диша във врата и на друго място. Как да знаеше къде точно му диша някой, като беше обърнал гръб на следващото събитие? Той не промени позата си, а извърна внимателно глава и разбра, че дебненето е приключило.

– Цялата яснота по проблема се съдържаше в лицето, което видя, – моето – разказваше бабата.

– Ако ти изглеждам стреснат, то е само защото без предупреждение ме изведе от заниманието, в което се бях задълбочил – ми каза котаракът.

– Стреснах ли те? – попитах. – Дано не ти се стори неудобен въпросът ми, но запек ли имаш?

– Прощавай, Бабо Ези, ти освен че прекали с въпросите си , съвсем произволно свърза позата, която съм заел, с моето занимание. И от всичко това произтече един доста непристоен намек.

– Да не би да дебнеше? – попитах отново.

– Това вече е много. Освен че прояви грубост, да не би да си и ясновидка? – процеди през зъби котаракът.

– И да се сравнявам с теб? Не-е -е! На всички е известно, че ясновиждащите в нощта са котките. Да не би да имаш проблем със зрението ? – продължих да следвам нишката на своята логика..

– Ни най-малко. Сега за твое сведение, ще ти кажа, че нормалните хора и животни виждат, естествено, онова което се случва пред очите им. Не пред задните им части, откъдето се появи и ти – не без известна язвителност ми отговори персиецът.

– Точно затова си помислих, че те мъчи запек, а не ти сълзят очите – продължих.

– С твое разрешение бих предпочел да прекратим това безсмислено дирене на моя проблем в клечащата ми поза. Той не е там, където го търсиш, а на съвсем друго място и е свързан с жена ми. Тя пък, от своя страна, е от другата страна на реката – каза Мъдрия …

– Добре – съгласих се аз и му предложих помощта си. – Всъщност не исках да се заяждам и за да ти го докажа, съм готова да ти помогна.

Но ще ми кажеш ли защо си толкова мрачен и защо е толкова важно да откриеш жена си?

Едва сега забелязах,че той седеше умислен, отнесен (и още десет думи в тази връзка…) на един стар и прогнил пън, доколкото може да седи някой, за когото казват, че е отнесен. Аз, само заради приличния изказ, употребих думата “седи”. По-скоро той беше пропаднал в пъна, а на повърхността му се виждаха само главата и четири лапи, но този факт изобщо не го впечатляваше. Той просто не знаеше какво да прави. И как ще знае какво да прави, като си беше загубил и двете надежди:

– След като загубих надежда да открия жена си, и аз съвсем се загубих.

– Мисля, че не си се … , просто задните ти части са пропаднали в този прогнил пън – побързах да го успокоя.

– Какво не съм се … ? – видимо учуден попита котаракът.

– Щом седиш пред мен и аз те виждам съвсем ясно, и дори си говорим, значи не си загубен – отговорих.

– Вероятно е така, но като съм изгубил и двете си надежди наведнъж, може би съм двойно изгубен ? А ако да си двойно изгубен, означава да си намерен?

– Разкажи ми за втората си изгубена надежда – помолих аз.

– Тя е по-трудна за обяснение. Дори ми е малко неудобно. Не знам дали знаеш, но аз умея да смятам отлично и … – от вълнение не се доизказа Мъдрия.

– О – о – у! Съвсем забравих, че ти си аристократ ? – смънках аз.

– Да, може да се каже, че имам аристократично потекло и точно от това произтичат притесненията ми. Страхувам се, че Гълъбицата със златната … се е омъжила за мен поради потеклото ми и поради общата заблуда, че така ще проможе да смята – ми каза Мъдрия.

– И ако всичко това е така, какво? – попитах го аз.

– Ужасно е, как какво. Това означава , че тя не ме обича. Оженила се е за мен по сметка – тъжно промълви Мъдрия …

– И така да е, не е само това. Как без любов Гълъбицата би преодоляла вечния страх на гълъбите от котките? Както знаеш, само за любовта няма прегради. Само тя не се страхува от родови вражди. Неслучайно гълъбите си вият гнездата нависоко и се придвижват с летене – нижех думите си аз.

– Познавам всички видови особености на гълъбите и котките, и произтичащите от тях родови вражди, но това не ме прави по-малко нещастен – тъжно измяука котаракът.

– Всеки сам избира как да преживее дните си – в радост или тревоги – му казах на тръгване. – След това прелетях на другия бряг, открих Гълъбицата със … и …

– Какво и … – нетърпеливо попита Джоди.

– И … си свърших работата – отговори баба й.

– Е казвай де, защо искаш да ти вадя думите с ченгел? – продължаваше да настоява малката. Това е от една друга приказка, която очаква да бъде сглобена от стотиците думички, които съм наловила.

– По-живо. Да се хващаме на работа – това беше реплика на Джоди.

– Джоди, какво правиш ? – попита, появил се незнайно откъде, Тео.

– Не задавай въпроси, ами влизай бързо в реката и се залавяй за работа. Ако си толкова умен, за колкото те смятаме, бързо ще разбереш какво става – без да го погледне и без за миг да спре работата си, каза Джоди.

Тео скоро прихвана от тяхната треска и престана да пита

Джоди е разтревожена. Баба й е изчезнала.

screenshot.153
„Джоди е разтревожена. Баба й е изчезнала. Липсва чeталото за 
I клас, въдицата на Дядо Драго и голямото хвърчило на цветни муцунки“ e петата приказка в сборника „Джоди се завръща“ на Тереза Тончева  
Представям ви линкове към първите четири приказки, защото са в логическа връзка

– Ако търсиш баба си, напразно си губиш времето, защото тя излезе преди повече от час – авторитетно каза Дядо Драго.
– Моята баба? И то без да ми е приготвила закуската? Не може да бъде, дядо. Нещо не е наред – почти проплака Джоди.
– Напротив! И аз, и баба ти смятаме, че щом си достатъчно голяма, за да напуснеш училище, можеш и сама да се грижиш за себе си – “успокои” я дядо й.
– Дядо, не ставай смешен. И ти си прихванал от бабините заяждни реплики – запротестира момиченцето.
– Слушай, Джоди, я отвори шкафа и виж какво може да се намери за закуска. Сложи масата и да седнем да похапнем Пък аз после ще ти разкажа, каквото зная за бабините ти приключения във Вълшебната река – с присъщия си благ глас каза Дядо Драго все си гледа благо.
– Знаех си, деденце. С мъжете винаги е по-лесно да се разбереш – възторжено отвърна Джоди.
– Само че защо, след като е така, неразбраните жени се грижат повече за децата отколкото разбраните мъже?
– Не ни е лесно на нас мъжете – отговори дядото. – Като сме разбрани, за всичко нас търсят. И кога да ти остане време да се занимаваш с деца?
– Да бе! За всичко вас търсят. Оправдание, че все нямате време за децата – почти под нос промрънка Джоди.
– Та в подножието на хълма тече една вълшебна река. От години хората я наричат така, защото в нея плуват какви ли не неща. Тази година например вместо риби плуват думи и числа – започва разказа си дядо Драго.
– А вместо вода какво плува във вашата вълшебна река, а? На кой ги разправяш тия? Не ти вярвам на нито една дума! – каза Джоди, стана сърдита от масата и излезе навън.
На дядо й не му трябваше повече – той разбра, че внучка му вече тича към реката, за да провери тъкмо защото не вярва нито дума. Пък и като избяга обидена, кой ще й търси сметка, защо не си е разтребила масата.
Малкото момиченце тичаше нагоре – надолу по брега и викаше баба си, но напразно. От баба й нямаше следа. Джоди седна на един голям камък, надвиснал над реката, и се вторачи във водата и подскачащите в нея неща.
– Е-е-хо, Джоди, мен ли чакаш? – долетя незнайно откъде гласът на Баба Ези.
Джоди се заоглежда още по-разтревожено, но баба й не се показваше отникъде.
А за нищо на света не би й хрумнало да погледне нагоре.
– Идвам моето момиченце, ей сегичка. Ако погледнеш нагоре, ще ме видиш как се приземявам – каза летящата баба.
Джоди вдигна поглед и остана така със зяпнала уста.
Баба Ези се приземи плавно, с добре отмерени движения почти до камъка, на който седеше внучката й, и чевръсто събра въжето на хвърчилото. Не захвана веднага разговор, за да даде време на Джоди да се съвземе.
След дълга пауза, момиченцето не попита онова, което искаше да знае, а тъкмо това, което не искаше да знае.
– Бабо, не смяташ ли, че на твоята възраст не е много сериозно да летиш с хвърчило?
– Не само че е сериозно и не ми пречи на възрастта, ами е единственият начин да преминеш на другия бряг на реката и да се върнеш обратно. Особено обратно.
– Защо натъртваш на “особено обратно”? – напълно недоумяващо попита Джоди.
– Много просто. Ако нямам хвърчило, няма да ходя на другия бряг на реката. Но след като имам и се окажа там, а по някаква причина то откаже да лети, тогава ще трябва да остана завинаги от другата страна, където плуват само числа. Ето това ми се струва страшно.
Думите са от тази страна. А без буквите и думите е много скучно.
– Плуват какво? – вече попита каквото искаше Джоди.
– Ако се опитваш да разбереш, нищо няма да се получи, но ако ми повярваш, ще падне страшна веселба и всички естествено неприемливи неща ще си отидат по техните естествено приемливи места.
– А ако не ти повярвам, по чии места ще си отидат всички естествено неприемливи неща? – с колебание в гласа попита Джади.
– Сигурно в Страната на забравените – отвърна някак тъжно и вяло бабата, но съвсем скоро се оживи и поде. – Ти нали няма да позволиш на неразказаните и непрочетените приказки да отидат в Страната на забравените само защото не искаш да им повярваш.
– Не, няма. Но ти ми обещай, че няма да завърташ думите, както си искаш, и с това да ме объркваш – възбодричко, каза Джоди. – И ще започнеш веднага да разказваш. Бабо, в Страната на забравените само забравени приказки ли има?
– Не зная. Ако срещнем някой, който се връща от там, сигурно ще ни отговори на този въпрос, но къде е този някой? – започна да разказва бабата.
– Това лято в реката плуваше всякакъв зарзават. И ако на някого му бяха изгорели чушките, идваше на реката и си ловеше. Ние с дядо ти например не можахме да произведем корнишони и наловихме немалко краставички дори за вашите буркани. Но за всеобща изненада на 15 септември зарзаватчийницата пресъхна. Не мога да ти опиша колко неприятно изненадани бяха всички баби и майки. Та повечето от тях докато повярват и дойдат да си наловят туй-онуй, то свърши. Но за моя приятна изненада заплуваха думи и числа. От тогава насам всеки ден идвам тук, ловя си думички, редя ги в изречения, изреченията в приказки и … ох, какъв забавен живот.
– Бабо-о, ами животните пият ли вода от тази река? – плахо попита Джоди.
– Пият, ами, защо да не пият – отговори бабата и на свой ред зададе въпрос. – Ти как мислиш, защо моите питомци в двора приказват като хора, а? Те първи усетиха полъха на промяната. Та аз от кого научих? От тях, разбира се.
– А-ха-а, затова значи всички вие разправяте подобни небивалици – клатейки глава, разсъждаваше на глас момиченцето. Ето откъде ви идват приказките. Браво бе, аз пък си мислех, че се трудите да четете. А вие? Готованковци. Вълшебната рекичка се мъчи да съчинява, да пише, да ги печати на вълшебната си речна машина, а вие си ги получавате наготово.
– Прекаляваш с нападките, Джоди. Не си справедлива с нас. Да прочетеш готово написана приказка в книга, си е фасулска работа в сравнение с нашия труд. Ние ловим думите. След това ги подреждаме така, че да се получи смислено изречение. И едва тогава редим изреченията по такъв начин, че да се получи увлекателна приказка. Та това си е направо авторство – обясни Баба Ези.
– Прощавай, бабо. Мисля, че започвам да разбирам. Ти и твоите любимци сте си истински писатели. Реката само ви дава думите – извини се Джоди. -Сега разбирам защо ти е притрябвало четалото за първи клас и дядовата въдица.
– Колко си ми умничка! Знаех си, че ще ме разбереш и ще ми помогнеш да ловим думи заедно – радостно възкликна бабата.
– А не! Да си ги нямаме такива! Това си е чисто училище. Няма да ме преметнеш – сопна се Джоди.
– Добре. Няма да си ги имаме такива. Това няма да си бъде “чисто училище” – съгласи се баба й.
– Какво? Ти се съгласи толкова бързо с мен! Тук има капан. Къде е капанът? – попита Джоди.
– Тук няма капан. Капанът е в реката. А в капана са заключени всички приказки. И аз няма да се тормозя да ловя думи, и да съчинявам, и животните ще престанат да говорят, и всичко ще си е постарому. Значи – без приказки – каза баба Ези.
– Как така без приказки? Това е невъзможно. Ако няма приказки, децата няма да пораснат и ще се случат още какви ли не бъркотии – запротестира момиченцето.
– Напротив. Ще растат всички деца, които не могат още да четат, защото ще им четат възрастните. Ще растат и тези деца, които могат да четат и ще ги четат. Може би ще е затруднен растежът на онези, които могат, но не искат да четат – отвърна баба й.
– Дадено! Спечели! А сега по-бързо ми показвай как се ловят думи, че вече ми доскуча – каза Джоди.
Излишно е да ви казвам с какъв ентусиазъм се заловиха за работа баба и внучка. И какво веселие падна. Да им завидиш и на теб да ти се прииска да прочетеш, и другата приказка, за да разбереш какво стана по-нататък.
 

Джоди и Чернокосата фея

В предишните постинги можете да прочетете:

 Джоди, Тео и Ничий или пътят за Никъде, който води към Нищото

Трета глава

3.1. Чернокосата фея 

3.2. Чернокосата фея. Представяне. Оскъдни данни за Обичливко и опитите на по-голямата му сестра да го открие. Тайнственият младеж. Още едно представяне

 

Трета глава

3.3. Червенокоска. Представяне. Русокоска и Чернокоска в действие. Белодрешка. Представяне

Червенокоска пристъпваше от крак на крак и си представяше как ще накара Русокоска и Чернокоска да се гърчат от чувство на вина, като им наговори всичко онова, което си беше намислила, задето я изоставиха така насред играта. Още повече, че отсъстваха толкова много време. Тя не притежаваше търпимостта и добротата на сестрите си, нито тяхната сговорчивост. Беше честна, стриктна и отговорна, но заедно с това много сприхава и трудно прощаваше слабостите на другите. Особено на двете си сестри, с които беше във вечна конкуренция: с Русокоска – заради красотата ѝ, а с Чернокоска – заради съобразителността и бистрия ѝ ум. Освен това съвсем ясно виждаше предпочитанията на двете една към друга. Нещо повече, те играеха с нея от време на време, колкото да не се чувства изолирана. А в този момент тя се чувстваше точно така. Но на кого да каже, като от два часа вече наоколо не се мяркаше жива душа. И когато реши да си влезе в стаята, видя откъм фонтана да се задават двете момичета. Те изглеждаха по начин, непознат на Червенокоска или другите обитатели на замъка. Вървяха замислени, изопнати като струна, с леко присвити очи, ще речеш – обявили са война на целия свят.

Когато човек срещне в погледа на другиго такава решителност, трудно може да не я забележи или да ѝ се противопостави. Червенокоска се прибра в стаята си, без да се скара с тях.

В това време Русокоска и Чернокоска напрягаха мисли в търсене на начин да се измъкнат от двореца в полунощ. Разбира се, и двете бяха прочели не една детска приказка, в които се описваха поне сто начина да напуснеш дворец през нощта, но нито един от тях не им вършеше работа. Било поради мястото, на което е построен, или поради бдителността на стражите. В този случай най-доброто, което им хрумна, бе да си дадат почивка за няколко часа и да се съберат отново след вечеря, за да изготвят план.

Чернокоска се прибра в своята стая, легна на леглото и се загледа в една точка. Пусна мислите си да се реят свободно, но в същото време ги наблюдаваше безмълвно и се надяваше да ѝ хрумне решението, което им беше необходимо. Това упражнение обикновено даваше плод, ако не се намереше някой, който да го прекъсне. И такъв се намери.

– Чернокоске, отвори! Чуваш ли, Чернокоске – тихичко подвикваше детски глас и чукаше по масивната врата.

Почукванията изтръгнаха Чернокоска от мисловния или по-скоро от безмисловния унес и тя разпозна гласа на дъщеричката на леля ѝ Роза, братовчедка на майка ѝ. Момиченцето беше доста по-малко от трите сестри и те почти не се занимаваха с нея, освен редките изключения, в които Чернокоска ѝ четеше приказки. Знаеха, че са я кръстили Белодрешка, защото майка ѝ мечтаела да роди момиченце, за да я облича в бели роклички.

– Ха, Белодрешке, какво правиш тук? Случило ли се е нещо?

– Да. Искам да говоря с теб. Уплаших се от един разговор, който чух днес.

Какъв разговор? Разговор между кого? – доста припряно заразпитва Чернокоска.

– Между моята и твоята майка – отговори момиченцето. – И друг път съм чувала да споменават за някаква тайна. Но днес се скрих и подслушах целия разговор.

– В деня на раждането ти се появила третата орисница на Русокоска и те орисала да приемеш скритата дарба на майка си. Да станеш магьосница. Майка ти се изплашила много. Не се страхувала за себе си, а за теб. Тогава тя приканила всички магични същества в името на доброто да се явят и да поправят стореното. И отново се явили три феи. Едната била с дълга руса коса, другата – с червена къдрава коса, а третата – с черна. Те успели да обърнат магията в добра посока. Орисали те да овладееш силите на доброто и да се превърнеш във фея. Първата те дарила със сребърни пантофки, втората – с вълшебна пръчица, а третата наредила да наследиш перлената огърлица на майка си. Освен това те кръстили Чернокоска, понеже си имала черна коса. Тогава майка ти прекръстила и сестрите ти на имената на останалите феи: най-голямата – Русокоска, а средната – Червенокоска.

– Ти чу ли да споменават нещо за малкото ми братче?

– Чернокоске, не и ти. Те говореха нещо за твоите братя, но една придворна влезе и прекъсна разговора им.

– Какви пантофки, каква пръчица, каква перлена огърлица?

– Не знам, не ме питай повече. Разказах ти всичко, което чух.

– Добре. Благодаря ти много, Белодрешке, и прощавай за грубостта ми. Понеже вече си посветена в нашата тайна, ще трябва много да внимаваш какво приказваш и пред кого го казваш. Освен това ти трябва да следиш разговорите между майките ни, защото, убедена съм, мама сама няма да ми каже.

– В следващите няколко секунди Чернокоска премина като фурия дългия коридор към крилото, в което беше стаята на най-голямата ѝ сестра. Нахлу вътре, останала почти без дъх, и заразказва какво беше чула от малкото момиченце. Русокоска постоянно прекъсваше сестра си с избързващи въпроси, но когато тя завърши разказа си, двете започнаха да строят догадки – къде са скрити вълшебните пантофки и вълшебната пръчица.

– Във всички приказки нещата, които не бива да попадат в ръцете на децата, се крият на високи и недостъпни за тях места. Да потърсим първо в трите кули – предложи Русокоска.

– Съмнявам се, че мама ги е скрила там, още повече че ние не се намираме в приказките. Всичко това се е случило, когато тя е била съвсем млада, а кулите са построени едва след моето раждане. По-добре да потърсим в подземията.

– Добре, може би имаш право, но подземията са огромни. Нито знаем как да проникнем там, нито къде да търсим.

– Да се опитаме да мислим като мама. На нея също ѝ е било трудно да проникне в подземията и да крие там толкова уличаващи я неща. По-скоро те са някъде близо до нея, под неин контрол. Защо не проверим в будоара ѝ?

Речено-сторено. Сега няма да ми стигне времето, за да ви обясня как момичетата проникнаха в спалнята на майка си. В едно затворено и закостеняло общество, каквото е тяхното, родителските покои са „забранена зона за деца“. Ето защо те трябваше да влязат там, когато майка им я няма. До вечеря оставаха още петнадесетина минути и двете сестри се спотаиха в една ниша, близо до обекта на своя интерес.

Но както знаете, бедите не обичат усамотението и затова се стоварват на хорските глави поне по две-три наведнъж. Тази, която им се стовари с влизането в стаята, се наричаше Червенокоска. Не се мъчете да си отговорите защо. То за мен беше трудно да си представя какво правеше в тази част на замъка, та камо ли за вас. Но развръзката не закъсня.

– Браво бе! И това ми били сестри. Не ви ли омръзна цял ден да си играете на криеница? – с неприсъщо мек за нея тон, каза средната. – Вместо да се мотаете насам-натам, по-добре ние двете да вървим към столовата, за да не закъснеем за вечеря. Пък и отсъствието само на една от нас ще се забележи малко по-късно.

И с тези думи тя хвана за ръка по-голямата си сестра и я задърпа надолу по стълбите.

Тъкмо навреме, защото скоро вратата на спалнята на майка им се отвори и тя излезе, хлипайки. За голяма изненада на Чернокоска царицата тръгна по коридора вляво, към стаята на Роза.

Чернокоска се вмъкна бързо в спалнята, след това в будоара. И резултатът не закъсня: откри пантофките и пръчицата, които предвидливо скри в стаята на Русокоска.

Приказка за лека нощ. Струва ли си да се слушат бабите? Къде са границите на човешката вяра?

„Приказка за лека нощ. Струва ли си да се слушат бабите? Къде са границите на човешката вяра?“ е четвъртата приказка в сборника   „Джоди се завръща“ на Тереза Тончева

. Предоставям ви директна връзка към първите три, защото са в логическа връзка.

Приказка първа  При Баба Ези внучка си не глези и Дядо Драго все си гледа благо,

Приказка втора Мъдрия персиец и Следобедния заек. Представяне. Джоди се обърква – I част 

Приказка трета  Тео е въвлечен в света на странните животни. Гълъбицата със златната къдрица и щурецът, Голямата цигулка с една струна пушейки пура се занимава с литература. Представяне

– Бабче, може ли приказка за лека нощ ? – попита Джоди.
– Може, стига, след като заспя, да си останеш в леглото – уморено и някак умолително отвърна възрастната жена. – Каква да бъде: някоя истинска история за моите любимци или вълшебна приказка?
– Разкажи ми нещо за твоите животни – отсече внучката. – А през това време вълшебните приказки да подадат жалба до тате в съда, за да си сменят името.

Баба Ези започна да разказва случката за красивия сън на Следобедния заек
– За мен ли е цялото това щастие? – питаше се заекът, изтегнал се в една зеленчукова градина, която беше родила толкова много зеленчук, че се чудеше къде ще го продава. 
– Ц-ц-ц… – цъкаше градината. Колко богата реколта! Какво ще правя с толкова много моркови, чушки и зеле? Как ще осигуря на всички домове и добри стопани? Какво ще стане с децата ми? – звучно цъкайки, нареждаше зеленчуковата градина.
Следобедния заек , както вече ви казахме, се бе излегнал в най-красивия край на градината, под дебелата сянка на едно младо дръвче и естествено чу жалните напеви на вайкащата се градина. 
– Не разбирам за какви домове и стопани се е загрижила тази градина. Да е вчерашна – да, но тя не е. Дори и ние, зайците, знаем (да не говорим за хората), че това не е проблем на тези, които създават благата, а на онези, които ще ги ползват – размишляваше Следобедния.
От една страна, това си беше огромно постижение за него, защото (пропуснах да ви кажа) събитието се отразяваше от сутрешния блок на вчерашния вестник. От друга страна, толкова стройни сутрешни мисли у следобеден заек си е направо чудо. От трета – зеленчуковите градини не разбираха нищо от маркетинг. Да я питаш нашата нова познайница защо си блъска главата над такива въпроси! Но аз не я попитах, защото знаех, че тя не може да даде смислен отговор, и това ще си бъде чисто губене на време.
– Не плачете, уважаема госпожо. Успокойте се , защото, въпреки огромното ми уважение към Вас, като към моя майка, смея да отбележа, че се съмнявам силно въпросите, над които си блъскате главата, да са от Вашата компетентност, още по-малко – Ваша отговорност… – опитваше се да успокои Зеленчуковата Следобедния, когато брилянтната му реч бе грубо прекъсната от изблиците на гняв и болка на страдащата.
– Ти пък кой си? – изкрещя Зеленчуковата и даде следващия залп. – Като гледам как си се изтегнал под това дърво, мисля си – не ще да си от зеленчуково потекло. Ако разсъжденията ми са верни, ти не си израснал на това място, следователно си се насадил. Не копаеш, не садиш, не поливаш, само ядеш… и изобщо какво си мислите, че прави Ваше хрантутническо величие, че даже си позволява и да обижда – не спираше градината. Това, че ядеш моите рожби, не те прави мой син, а по-скоро самонатрапил се хрантутник. А напъните ти да обсъждаш майчинските ми грижи и отговорности, са си живо нахалство. 
И ако до една минута не се махнеш …
Заекът имаше толкова много въпроси, обяснения и възражения, които искаше да зададе,обясни и възрази на Зеленчуковата, че докато се мъчеше да подреди мислите си и се чудеше с какво да започне и откъде да го подхване, силен грохот го изтръгна от дебрите на зеленчуковия му сън. Този внезапен шум, не само му попречи да си подреди мислите, въпросите и възраженията, ами предизвика ново, още по-голямо объркване в малката му заешка глава.
– Какво е това? К-къде съм? Сам ли съм? Кое време е? – питаше се заекът и питанките му нямаха край. 
След като поразбута надвисналите над челото си питанки, той разтърка очи, поогледа се, стана от мекото си-и …
– Бабо! – Джоди тихичко подкани баба си да продължи.
– … лег-ло-о, и …
– Бабо, не задрямвай! – подвикна внучката.
– Не съм задрямала, ами забравих докъде бях стигнала – заоправдава се баба й и се опита да довърши приказката. – И – и … излезе навън, за да си напръска лицето с вода..
Не подвиквайте повече нито на бабата, нито на внучката й, защото и двете заспаха, а и това беше краят на историйката на Баба Ези.

Джоди и Чернокосата фея

cover   Първият постинг от романа за деца „Джоди и Чернокосата фея“ на Тереза Тончева е  „Джоди, Тео и Ничий или пътят за Никъде, който води към Нищото“

   Трета глава

   Чернокосата фея
   Чернокосата фея беше уплашена, пребита от умора и с изранени крачка. Не знаеше къде се намира и какво я очаква. Страхуваше се, в сляпото лутане да не пропадне на долната земя. “По-добре да спра и да помисля”, каза си тя и седна до едно голямо дърво.

След като си загуби пантофката и пръчицата, на феята ѝ остана само една надежда да си възвърне магическата сила – някой да намери вълшебните дарове, да ги събере на едно място и да ѝ ги върне. В противен случай трябваше да си отреже косата, за да се прибере у дома. Това означаваше да провали задачата и да загуби всяка възможност да върне братята си. “Ти не си Чернокоска, ти си Чернокосата фея и нямаш право да мислиш за собственото си оцеляване – каза строго на себе си. – Трябва да изпълниш мисията си!”

Чернокосата отряза всички пътища на страховете и самосъжалението и за първи път забеляза онези странни неща, които не се срещаха в нейното царство. Ако беше слушала по-внимателно в часовете по светознание, сега щеше да разпознае мястото, на което се намираше. Съжителството на различните растителни и животински видове заедно с човешки същества се среща само на планетата Земя.

Тя се намира в стария континент Европа, някъде на Балканския полуостров. Но за по-кратко и по-ясно ще ви кажа, че феята се намираше просто в задния двор на Баба Ези. Не си мислете, че като познавате двора и обитателите му, той тутакси се оказва най-безопасното място за феи. Тъкмо обратното. Сигурна съм, че не можете да си представите опасността, която я грозеше. Тя стоеше пред стария дъб, който само изглеждаше обикновен. Всъщност точно този обикновено изглеждащ дъб беше вратата към двата паралелни свята. И не само това – преминеше ли границата, веднага щеше да се озове пред голямата порта към долната земя, а там тя не биваше да попада. За наш и неин късмет феята си остана в Бабаезиния двор.

Чернокосата фея. Представяне. Оскъдни данни за Обичливко и опитите на по-голямата му сестра да го открие. Тайнственият младеж. Още едно представяне

Чернокосата фея излезе точно на рождения си ден, за да търси изчезналия преди много години син на царското семейство.
Тя идваше от паралелен на нашия свят, който се нарича Фантазландия, и по-точно – от Страната на розовите перли. Нейното име доскоро беше Чернокоска и тя беше най-малката дъщеря на царя на Замъка на хълма. Някога, в деня на раждането на най-голямата ѝ сестра, Зла магьосница орисала царското семейство да не задържи мъжка рожба. Царицата родила две момченца, но още на първия им рожден ден те изчезвали безследно. И така преди тринадесет години, на рождения ден на Чернокоска, царицата отново родила син. Семейството не знаело да се радва ли, или да тъгува. Този път царят и царицата решили да скрият малкия така, че никой да не го намери и погуби. Момченцето много приличало на по-голямата си сестра: било красиво като нея, имало същата смолисточерна коса и подобен на нейния вълшебен глас. Смеело се от изгрев до залез слънце. Всички го обичали много и затова го нарекли Обичливко. Но проклятието си било проклятие и никакви хитрости не могли да го отменят. На третия му рожден ден Обичливко изчезнал. Много тъгувала Чрнокоска, плакала, търсила го, ходила къде ли не, но без резултат. Никой не знаел нито коя е Злата орисница, нито откъде е и къде живее.

Беше десетата година след изчезването на малкия. Чернокоска и сестрите ѝ играеха на криеница в градината пред двореца. И докато тя броеше със затворени очи, градината опустя и утихна съвсем. Отваряйки очи, Чернокоска видя пред себе си странен човек. Всъщност той самият не беше странен, беше си съвсем обикновен. Странна беше появата му в Замъка на хълма. В уплахата си принцесата разпери ръце и изпусна жълтото гумено топче, с което играеха. Младежът се наведе, вдигна топчето и го прибра в джоба си. Чернокоска дори не забеляза, но за него това малко жълто топче беше от особена важност. По-късно то щеше да осъществи връзката между него и нея. Тя не знаеше как да прикрие смущението си и се опита да избяга. Тогава младежът я хвана нежно за ръката и каза:
– Имам много малко време, затова остани и ме изслушай. Обичливко е жив и се намира в друг свят, паралелен на този. Но за да стигнеш до него, трябва да минеш през света на хората. Когато успееш да отидеш там, ще търсиш Следобедния заек на Баба Ези. Но внимавай, докато преминаваш границата между световете, да не пропаднеш на долната земя. Затова използвай огърлицата от розови перли. Ако все пак се озовеш в Заеландия (долната земя), тогава потърси Транспортния заек. Но помни, че и там е много опасно за теб. Избягвай която и да била от долните земи.

С тези думи младежът се отдалечи и изчезна. Малко преди да се скрие от погледа ѝ, иззад големия кедър изскочи Русокоска. Тя го беше зърнала за момент, но без да даде израз, попита:
– Кое беше това момче?
– Не го познавам. Появи се изневиделица и ми наговори куп странни неща за Обичливко. Каза, че е жив и ако искам, мога да го открия.
– Ш-ш-ъ-т, тихо! – сложи пръст на устните си Русокоска и започна да шепне. – Не знаем кой може да ни чуе. Да отидем на нашето място и ще ти кажа нещо. Мисля, че познавам младежа, когото видях да говори с теб. Това е внукът на Стария градинар. Аз съм си играла с него, когато бях малка. Както днес, така и тогава, той се появяваше и изчезваше, без да разберем откъде и как. Беше много бърз, пъргав и съобразителен.
– Аз защо не го познавам? – попита Чернокоска.
– Защото той изчезна заедно с Обичливко, а тогава ти беше на три годинки.
– А дядо му къде е?
– Не съм съвсем сигурна, но се сещам къде да го потърсим. Ела, ще ти помогна да открием Обичливко. Знам колко тъгуваш за него. И аз някога се чувствах като теб, но се научих да не се привързвам към новородените момченца. Разбира се, не отричам, че с Обичливко беше различно – говореше на пресекулки Русокоска, докато тичаше към дома на градинаря и теглеше за ръка сестра си.
Двете момичета стигнаха до малка къща и почукаха няколко пъти. След като никой не им отговори, Русокоска извика тихичко:
– Градинарю, градинарю, отвори! Аз съм Русокоска.
Вратата се открехна и отвътре се показа възрастна жена.
– Прощавайте, вие коя сте? – попита Русокоска.
– Аз съм Гардения, жената на Стария градинар – представи се тя. – Някога съпругът ми се ожени за мен и затова, че нося име на цвете. А вие защо го търсите и кое е това чернокосо момиченце?
– Това е най-малката ми сестра Чернокоска. Двете сме решили да си направим цветна леха и искахме да помолим градинаря за помощ.
– Много съжалявам за това, което ще ви кажа, момичета. Мъжът ми отдавна не работи по градината и никъде другаде. След проклятието на Злата орисница той успя да задържи внука ни за няколко години, но само толкова. Откакто момчето изчезна, мъжът ми легна болен: лежи и не говори. Яде и пие вода само колкото да не умре. В него все още тлее надеждата, че ще види Бени и затова живее.
– Ако ни пуснете при него, може пък да го разведрим с онова, което ще му кажем – в един глас заговориха момичетата.
– Да не би да сте видели внука ни? – попита жената и в очите ѝ проблеснаха странни пламъчета.
Чернокоска усети как стомахът ѝ се свива, прие го като знак и ощипа сестра си по ръката.
– А, не. Ние само заради цветната леха – каза кротко. – Аз дори на знам, че той е имал внук.
– Ти може би не знаеш, но сестра ти със сигурност го познава – продължи старицата и недотам странните, а по-точно злобни пламъчета се появиха и в гласа ѝ.
– Да. Аз познавах внука на Стария градинар, но не съм го виждала много отдавна. Щом не е възможно да го видим, ще си вървим.
Старата жена искаше да ги задържи и каза с широка усмивка:
– Моля, влезте! Заповядайте! Той не се крие от хората, просто е болен.
Въведе ги в малка и задимена стая. Прозорецът беше покрит с тъмна завеса от груб вълнен плат, а до леглото на градинаря мъждукаше свещ. Пламъкът ѝ беше слаб, но затова пък димът беше плътен и с неприятна миризма. Мъжът в леглото не беше Стария градинар, когото Русокоска познаваше. Приличаше на него, но беше много по-слаб. Кожата на лицето и ръцете му беше бледа и съсухрена. Едва ли имаше сили да отвори очи. Момичетата се уплашиха не на шега и се хванаха за ръце. Старицата забеляза това и ги покани да седнат и да се отпуснат.
– Скоро ще се събуди и ще можете да поговорите с него. Но дотогава защо не ми разкажете нещо за вас или за малкото ви братче?
От тези думи Русокоска и Чернокоска настръхнаха. В тях не остана и сянка на съмнение, че това не е онази блага и мила жена, която Русокоска помни като съпругата на градинаря. Без да се поглеждат, те си стискаха леко ръце, когато едната или другата смяташе да отговаря на въпросите на непознатата.
Ние сме добре – започна Чернокоска. – У дома е малко скучно без момчета, но свикнахме. Аз едва помня последното си братче. Единствените ми спомени са от бебешката му възраст и може би затова не ми липсва.
В този момент старият мъж едва промълви:
– Вода!
Жена му си даде вид на много загрижена и се престори, че отива за прясна вода, но застана зад вратата и наостри уши. Не знаеше с кого си има работа. Старият градинар беше мил и добър човек и заедно с това – надарен с изключително остър и проницателен ум. Не проговори, само завъртя малката стрелка на часовника на дванадесет, посочи Чернокоска и ѝ даде знак да дойде при него в полунощ. В този момент, за да разсее съмнителната тишина, Русокоска каза с тих, но ясен глас:
– За съжаление съпругата му е права. Градинарят наистина е много зле и дори не може да говори. Няма да го оставим сам, но върне ли се жена му, ще си тръгнем.
Не знам дали се досетихте, че това беше Злата магьосница. Заемайки мястото на жената на градинаря, тя си осигури дългосрочна възможност да държи под око двореца и да следи случващото се в него. Тя беше много зла, но не беше достатъчно умна. Без нотка на съмнение магьосницата се хвана на играта на тримата. Тръшна една-две врати и шумно влезе в стаята.
– Благодарим ви за отзивчивостта, госпожо! – с престорена вежливост каза Русокоска. – За съжаление сте права. Той не е в състояние да ни помогне. Ние искрено съжаляваме за състоянието на съпруга ви и се надяваме скоро да се оправи.
И аз съжалявам, момичета. Ако имам нужда от помощта ви, ще ви потърся.
След тези думи двете сестри напуснаха къщата с наведени глави и доста угрижен вид. Така вървяха, докато стигнаха двореца, където ги чакаше Червенокоска.

Previous Older Entries

%d bloggers like this: