Ролята на педагога за формиране на детската личност и възпитаването на самоуважение и увереност в себе си

 За ролята на самоуважениетои самоувереността при формиране на детската личност стана дума в предишния постинг

За възпитанието на тези качества у детето, учителят може да използва различни източници и механизми.
На първо място, това е обратната връзка с другите хора – тези мнения, отношения и оценки, които другите хора дават на детето. Те могат да бъдат позитивни или негативни думи, като например: „Колко интересна рисунка си направил!“ или „Какво смяташ, че си нарисувал? Да не би това да е къща???“ Може да бъде поглед (топъл и одобряващ или невнимателен и равнодушен), движение – радостно, притеглящо детето или равнодушно минавайки покрай него, ласкаво докосване или шамар.  С други думи, насочените към детето думи, погледи, жестове, движения, интонация – всичко това е обратна връзка. Детето улавя и присвоява (интериоризира) тези обратни връзки и на базата на тях започва да строи своето самоуважение. Ако обратните връзки са позитивни, то те ще обеспечат формирането на високо самоуважение, ако са негативни – ниско. От всички хора, намиращи се в обкръжението на детето, особено значение за формирането на неговото самоуважение имат родителите, особено майката, и хората, с които то често общува, в т. ч. възпитателите и другите деца от групата в детската градина.

 

Правилото КИП

Трябва да запомним, че позитивните връзки с детето трябва да се подчиняват на три условия. Те трябва да бъдат конкретни, искрени и правдиви. Това може да бъде обозначено като правилото КИП – правило, което следва да се спазва, ако искаме да формираме у детето здраво самоуважения. Хвалете го искрено и то за нещо конкретно, нещо което му се е получило действително добре. Например: „Харесва ми рисунката ти, особено подбора на цветовете за листята и цветчетата“ или: „Добре си каза стихотворението, научаваш се да го казваш изразително, да покажеш с глас това, това за което се казва в него“. Такива оценки подбуждат детето към анализ на своята дейност, показват му, че ние виждаме и ценим неговите успехи. Заедно с това те го подготвят за адекватно възприемане и на неизбежните отрицателни оценки, което ще стимулира детето от предучилищна възраст към усъвършен­стване на своите умения.

Именно самоанализът и самонаблюдението се явяват следващият източник за развитие на самоуважението. Анализирайки резултатите от собствената си дейност, детето прави само на себе си оценка, на основание на която неговото самоуважение расте или, обратно, пада. Например, рисунката, която му харесва на него самото, повдига и нивото на уважение към себе си, както и неуспешното прескачане на поток, напротив, го снижава.
Очевидно е, че възрастният може да регулира този процес. За това е нужно доста по-често да насоваме вниманието на детето към неговите успешни прояви, но не пряко, а задавайки подпомагащи въпроси: „А кое на теб самата ти харесва в твоята рисунка?“, „Какво вече се научи да правиш добре?“, „Започна вече да подскачаш на единкрак?“ и т. н.

Advertisements

Ролята на самоуважението и увереността в себе си във формирането на личността на детето

 

Самоуважението на човека е свързано пряко с увереността в себе си. И едното и другото играят съществена роля във формирането на личността на детето. 
Те влияят на неговата активност в постигането на всяка цел. Увереното в себе си дете е способно да полага съществени усилия за да получи високи резултати. Докато ако има ниско самоуважение, то интуитивно се отказва от по-сериозни усилия и избягва активна дейност, тъй като се опасява от възможни неуспехи. Така, уверените в себе си ученици, от началното училище, считат, че трябва да получават само петици и шестици и отделят по-дълго време за подготовка на домашните. И, което е особено важно, правят това с лекота, без напрежение и страдание. Неуверените в себе си малки ученици смятат, че щом така или иначе ще получат тройки няма нужда да полагат сериозни усилия за изпълнението на домашните си. „Защо да се старая, като няма да получа по-висока оценка „, – ето какво често си мислят такива деца. В следствие на подобни разсъждения се случва така нареченото „самореализиращо се пророчество“.
Увереността/неувереността в себе си влияе върху това кой какви жизнени цели си поставя.
Уверените в себе си деца си поставят цели, които се намират на горната граница на техните възможности, които изискват полагането на  съществени усилия, но все пак са достъпни. Те искат да се учат добре в училище.
Неуверените деца обкновено мечтаят за непостижими за тях, в существуващите условия, резултати, но в същото време не се стремят към значими успехи. Нерядко такива деца считат, че тройките са най-естествените оценки за тях. И това води до сложното противоречие: от една страна, детето съумява да изпълни това, което възнамерява, и неговото самоуважение расте, а от друга – с постигнатия резултат е трудно да се гордее, и от там самоуважението му пада. Подобно несъответствие се явява източник на негативни емоционални преживявания от страна на детето още в предучилищна възраст.
Самоуважението и увереността в себе си влияят така също и на емоционалния фон на всяка дейност, давайки й позитивна или негативна окраска. Детето, уверено в себе си, приема изпълнението на дадена задача с радост, с приповдигнато настроение, с интерес, тъй като вярва в себе си. То  контактува леко с възрастните и връстниците си, смята, че околните желаят да общуват с него.
Неуверените в себе си деца се боят, че няма да успеят да изпълнят задачата достатъчно добре, и от това изпадат в състояние на безпокойство и тревога. Считайки себе си по-лоши от останалите и боейки се от отхвърляне, те трудно намират общ език с връстниците си.

И така, ако искаме, нашите деца да си поставят по-достойни цели, с радост и без особени затруднения да пролагат достатъчно усилия за тяхното постигане и в резултат на това да постигат успех в много дейности, то следва да възпитаваме в тях чувство на самоуважение и самоувереност.

 

Иzточник: Журнал „Справочник старшего воспитателя дошкольного учреждения“, №5 2009

Още за причините за детската агресия

Продължение на темата за агресията при първокласниците

Често причина за агресията е неправилното възпитание в семейството.

В основата му е неудовлетворената потребност на детето от родителска любов (това се среща и в много благополучни семейства). Родителите считат, че да проявяват нежност, да прегръщат и целуват своето дете, да му се възхищават, да го хвалят е излишно занимание – т.е. те се явяват емоционално скрити за своето дете (особено бащите). Неумението си да говорят за своята любов на глас, очи в очи – родителите заменят с «неправилните» установки:

– всички родители обичат своите деца, децата знаят за това и не се нуждаят от доказателства;

– главната ми задача като родител – не да създам «мамино синче», «капризен готованко»;

– животът е сложен, още в детството трябва да привиква неговите изисквания, за да ми благодари по-късно.

Понякога неотдадената любов родителите «откупват», подарявайки играчки, даване на пари з каквото и да било, само «не ме закачай, пребит/а съм от умора». Детето освен пари нищо не получава – няма «разговори от душа», съвместни занимания. Такива родители се грижат за интелектуалното развитие на детето, но не го научават на съчувствие, съпреживяване, уважение на по-възрастните, големите, да защищава слабите.

Отделно може да се говори за появата на малък брат или сестра. По-големият не получава любов и внимание. Появява се обидата – «малкото го обичат повече », заражда се чувство на ненужност, отхвърляне. Детето се озлобява, не се чувства добре, самотно е. Ако в семейството не е прието да се говори за своите чувства, още повече, ако е забранено да се проявява  злост, раздразнение – тези чувства ще се «излеят» на околните. Децата, на които не се обръща достатъчно внимание, които изпитват недостиг на любов, ще изискват внимание на всяка цена, в това число и чрез сбиване.

За закрепване на агресивните форми на поведение у детето способства:

– грубото, строго общуване на родителите с детето;

– употребата на физическа сила по време на семейни спорове;

– позволението да гледа жестоки спортни състезания: бокс, боеве без правила и т. н.;

– гледането на сцени на насилие както в художествени, така и в мултипликационни филми;

– одобрение на агресивното поведение като способ за решаване на конфликти, проблеми: “А ти също го удари”, “И ти счупи”, “А ты какво, не можеш да му го вземеш ли?!”

Разрешение на кризата на 7 годишното дете

 

От една страна, училището решава проблема на новия тип дейност, в която детето може да прояви своята все по-нарастваща самостоятелност. Но от друга страна, за успешното разрешаване на проблема е необходимо детето да бъде готовo за училище. А  затова е нужно да се обърне много сериозно внимание wyrhu подготовката mu за училище.

С интелектуалната част нещата са по-лесни – не е толкова сложно да научиш детето да чете и смята. Много по-трудно е да го подготовим  психологически. Изключително важно е детето да може лесно да създава контакти с връстниците си и с учителите: в един момент да отстъпи, а в нужния – да се защити, да умее да се подчинява на общите правила и, заедно с това, да отстоява своето мнение.

И затова ако нивото на психологическа готовност за училище е ниско, то детето няма да преодолее  кризата преди постъпването си в училище, а в първи-втори клас.

Прекрасно би било, ако ви се удаде да насочите негативните прояви на кризата в мирно, конструктивно русло.

Тактика за родители

Главното, което трябва да осъзнаете и приемете за успешното излизане от кризата e, че детето wi иска и може да бъде самостоятелно. Известният руски психолог Ю. Б. Хипенрейтер предлага следните несложни правила за родители на бъдещите или настоящи първокласници:

  • Правило 1. Не се намесвайте в работата с която се занимава детето, ако то не ви помоли за помощ. Със своята ненамеса вие му казвате : „С теб всичко е наред! Ти, разбира се, ще се справиш!“
  • Правило 2. Постепенно, но неотменно се освобождавайте от отговорността за личните неща на вашето дете и му ги предавайте на него.
  • Правило 3. Позволявайте на вашето дете да почувства отрицателните последствия от своите действия (или от своето бездействие). Само тогава то ще израстне и ще стане „съзнателено“.

Преходът към новия етап на развитие – не свършва с новите права, той поражда и нови задължения. Да бъде възрастен –  не означвава само да му позволявате само да ходи на гости на някого, но и да може да се погрижи за по-малкото си братче или сестричка. Не се бойте да проявите своя «слабост», да се оплачете от умора или лошо самочувствие. Дайте възможност на детето да се погрижи за вас, да прояви загриженост и внимание.

И не се отчаивайте! Всяка криза все някога свършва. Вие  просто минавате през поредния труден етап  в развитието. Това е съвършенно закономерно, и означава само това, че вашето съкровище расте. Помогнете му в тази нелека задача!

 

http://medportal.ru

 

Кризата на седмата година

Кризата на  седмата година. Симптом на загуба на непосредствеността.

На основата на възникване на личното съзнания възниква кризата на 7мата година.

Основна симптоматика на кризата:

1) загуба на непосредствеността. Между желанието и действието се вклинява преживвяването на значението, което ще има това действие за самото дете;

2) манерничене; сякаш детето е замислило нещо или нещо крие;

3) симптом на „жалното бонбонче“: на детето му е зле и то непременно го показва. Возникват трудности във възпитанието, детето започва да се затваря и става неуправляемо.

В основата на тези симптоми лежи обобщаването на преживяванията. В детето возниква нов вътрешен живот, този на преживяванията, който не се отпечатва пряко и непосредствено върху външния живот. Но този вътрешен живот, небезразличен на външния, му влияе. Възникването на вътрешен живот – е изключително важен факт, сега ориентацията на поведението ще се осъществява вътре в този вътрешен живот. Кризата изисква переход към нова социална ситуация, изисква ново съдържание на отношенията. Детето трябва да встъпи в отношения с обществото, разглеждайки го като съвкупност от хора, осъществявайки обезателно обществено необходима и обществено полезна дейност. Стремежът към това, в нашите условия, се изразява в желанието по-скоро да отиде в училище. Нерядко по-високата степен на развитие, която достига детето към седмата година се смесва с проблема за готовността на детето за училищно обучение. Наблюдения в първите дни на пребиваването на детето в училище показват, че готовността за обучение в училище при много деца още не е налице.

Д. Б Елконин (виден руски психолог) , работил много години като учител в началните класове, си спомня, как деца в първи клас, на първия урок,  помолени да нарисуват 4 кръгчета, а след това да оцветят три – в жълто и едно – в синьо ги оцветили в различни цветове и казали – „Така е красиво“. Това наблюдение покава, че правилата още не са станали вътрешни правила на поведение на децата; с тях трябва още да се работи.

Друго наблюдение: след края на първия урок учителят не дал домашна работа. Децата попитали: „А домашна?“ Това показва, че ученето е важно за тях, тъй като ги поставя в определени отношения с обкръжаващото ги.

Симптомът, разделящ предучилищната и началната училищна възраст е „симптомът на загуба на непосредствеността“ (Л. С Выготский): между желанието да направи нещо и самата дейност възникава нов момент – ориентация към това, какво ще донесе на детето осъществяването на една или друга дейност. Това е вътрешната ориентация към смисъла, който може да има за детето осъществяването на дейността – удовлетворителен или неудовлетворителен за това място, което то заема в отношенията с възрастните или други хора. Тук за първи път се появява емоционално-смисловата ориентировъчна основа на постъпката. Съгласно възгледите на Д. Б. Елконин, там и тогава, където и когато се появи ориентация в смисъла на постъпката, там и тогава детето преминава в нова възраст. Диагностиката на този преход е един от най-актуалните проблеми на съвременната възрастова психология. Л. С. Выготский казва, че готовността към училищно обучение се формира в хода на самото обучение – докато не започнат да обучават децата в логиката на програмата, до тогава все още няма готовност към обучение; обкновено готовността към училищно обучение се заражда в края на първото полугодие на първата година на обучение в училище.

Обучение има и в предучилищна възраст, само че то се характеризира с изключително интелектуалистически подход. Детето се подготвя за четене, писане, смятане. Да  може всичко това,  не означава, че е готово за училищно обучение. Готовността се определя от това, в каква дейност са включени всичките тези умения. Усвоените от децата знания и умения в предучилищна възраст са включени в игрова дейност, и затовя тези знания имат друга структура. Оттук първото изискване, което трябва да се отчита при постъпване в училище – никога да не се измерва готовността към училищно обучение формално по нивото на умения и навици за четене, писане и смятане. Детето може да ги владее и все още да няма съответните механизми за умствена дейност.

Как да диагностираме готовността на детето за училищно обучение? По мнението на Д. Б. Елконин, преди всичко трябва да се обърне внимание на възникването на  произволно поведение – докато детето играе, подчинява ли се на правила, поема ли роли? Превръща ли правилата във вътрешна инстанция на поведение е важен признак за готовност.

източник:

http://www.psyvita.ru/shkolyari/46/37/

Агресията при първокласниците – 1

 

Много е лесно да кажем: «Спокойно, родители! Във вашите деца протича процес на училищна адаптация, активно приспособяване към нова среда, нов колектив, нови изисквания, към учителя. Дайте им време, потърпете, нищо не правете, чакайте, само ще отмине».

Но в крайна сметка може и да не премине, т.к. причините за агресията са много. Ще ги разгледаме по-подробно.

1. От гледна точка на социалната психология, когато хората се събират в група, искаме или не искаме това, групата се структурира, произтича израстване в иерархия. В животинския свят (а ние хората сме негова част) – всеки знае, че има строга иерархична структура в стадото, в мравуняка, в пчелното семейство и т.н. – всеки индивид заема своето място. Агресията е признак «оцеляване» в стадото, тя позволява да се заеме „по-високо” положение. И в човешките групи, ролите се разпределят по подобен начин: кой ще бъде лидер, кой воден, кой ще бъдеизхвърлен или «бяла врана». Даже в групите на пълзящите малчугани някой ще се опита да се покатери по-високо, ще издава по-силни звуци, ще крещи, кой по-шумно ще почуква с игхрачките.

Много от днешните първокласнци имат претензии за изключителност, тъй като в семейството всичко се върти около него, часто, единствено, неоснователно прехвалено. И започват нашите деца да се дразнят, да проверяват «Кой е по- силен?». Попътно си изясняват – «какво ми е позволено и не мога да правя по отношение на другите», «какво аз мога да очаквам от другите» – задават се граници.

Когато опознае другия, агресията действително спада, появява се усещането «Ние сме група, ние сме заедно». Това не означава, че няма да има спречквания, но в изградения колектив взаимоотношенията са по- топли, всеки е на своето място.

2. Още една причина за агресивността на 7 годишните нормално протичащата възрастова криза. Кризата е революционно изменение на психиката, на всички психически функций – мислене, памет, възприятие, въображение, реч и поведение. Измененията се натрупват постепенно и незабелязано, а към седмата година се изявява скокът – «преходът от количество в качество». Всичко се променя. В пряк и преносен смисъл у дете протича активна «смяна на зъбите». Ние не можем да познаем нашето дете. То е станало друго. От тихо и безгрижно изведнъж се проявява в противоположен образ. Агресивността му е нужна, за да ни докаже своята независимост, възрастност. Този период в живота, като не гледаме цялата сложност, свидетелства за нормален ход на процеса на психическо развитие.

3. Да не забравяме и биологичните причини .  Много често агресия проявяват деца с минимална мозъчна дисфункция (ММД), други със синдром на дефицит на вниманието. Те са с повишена двигателна активност, не реагират на забележки, приспособяват се трудно към общеприети стандарти. В основата на тяхното поведение лежат остатъчни явления от ранно органическо поражение на главния мозък в периода на вътреутробното развитие на детето или в първите месеци след раждането (токсикоза у майката, резусконфликт, родова травма, инфекция и др. заболявания в ранна възраст).

Тяхното първично агресивно поведение, за съжаление, се усилива от постоянните навиквания, порицания и безконечни наказания. Възрастните не разбират, че е безсмислено от такова дете да се иска да се «успокои, да поседне, да се вземе в ръце», т.е. того, което просто не му е по силите. Центровете не задържане не са дозрели. Недоволството на околните предизвиква у детето вторични (защитни) агресивни реакции: протест, отказ, опозиция.

Към пубертета мозъкът «доузрява». Но опасността е в това, че въпреки възрастовата компенсация, неадекватното поведение се е фиксирало и по силата на навика се възпроизвежда. Създали са се привички да се закача, да избухва, да нагрубява и т.н. На такова дете в началното училище е необходим постоянен родителски контрол. Не е излишна помощта на психолога плюс поддръжка с медикаменти. Препаратите се назначават от лекар – невропатолог или психоневролог.

 

Наталья Пакина, психолог ГЛОРИС – Новосибирского Центра Практической Психологии

Адаптация към училище II

Много първокласници взимат със себе си в училище играчки. Родителите не бива да им забраняват това. Трябва само да им обяснят, че да си играят може само в междучасията. Взимайки със себе си любимата играчка, детето се чувства защитено. Чувството за защитеност е особено важно за тревожните, потиснати и срамежливи деца. Те трудно се включват в игра и късно се сближават със съучениците си. Но и това ще стане. Първо нека бъде с любимата си играчка.

Както вече говорихме, началният период на обучение е достатъчно труден за всички деца, постъпвщи в училище. В отговор на новите, повишени, изисквания към организма на първокласника в първите седмици и месеци на обучението, у децата може да се появят оплаквания от умора, главоболие, да възникнат раздразнителност, плачливост, нарушение на съня, да намалее апетитът им и да започнат да губят телесно тегло. Случават се и трудности от психологически характер, такива като, например, чувство на страх, отрицателно отношение към ученето, учителя, неправилни представи за своите способности и възможности.

Описаните по-горе изменения в организма на първокласника, свързани с началото на обучението в училище, някои учени наричат „адаптационна болест“, „училищен шок“, „училищен стрес“.

Работата е в това, че в процеса на изграждане на личността существуват особено важни възлови моменти. Те са практически неизбежни за всяко дете, съпътстват определени възрастови периоди, от което са получили названието възрастови кризи. Най-важните кризисни изменения притичат на възраст от две до четири, от седем до девет и от тринадесет до шестнадесет години. В тези периоди настъпват съществени изменения в организма: бързо увеличение на ръстта, изменения в работата на сърдечно-съдовата, нервна, дихателна и други системи. Това води до появата на необичайни вътрешни усещания: повишена умора, раздразнителност, промени в настроението. При това даже практически здрави деца започват да боледуват, да проявяват излишна ранимост. В тези периоди се появяват значителни изменения в характера (децата проявяват инат, непокорство), неадекватни изменения в самооценката („У дома съм добър. А в училище – лош“, или обратно). Настъпва нов, по-сложен период в живота на детето.

Това трябва да знаят преди всичко родителите и не само, за да забелязват измененията в поведението на детето, но и да определят, от какво са обусловени, какви действия да предприемат, за да избегнат конфликтите с тях. Нас, възрастните, ни плашат неразбирането и неопределеността на случващото се, но нашите опасения може и да се окажат напразни. Струва си да се замаислим над това, че от егоизма се формира самоуважението, от ината – така необходимата в живота, настойчивост, от капризите – гъвкавост на преживяванията, от потребността от похвала – желание да се харесат на хората и да заслужат добра оценка.

Постъпването в училище е сериозна крачка от безгрижното детство към възраст, запълнена с чувство на отговорност. Да се направи тази крачка помага периодът на адаптация към училищното обучение.

 

Previous Older Entries

%d bloggers like this: