Скритото познание в приказките дава ценни формули на живота


Скритото познание в приказките дава ценни формули на живота

 

През годините мястото на приказката в живота на съвременния човек e захвърлено някъде на рафтовете на детската литература. Трудно някой забелязва, че зад нейния приказен сюжет се крият формули и закони, повтарящи се във времето. Рядко се осмислят премеждията, същността и пътят на героите. Често приказките биват опосквани и пригаждани към модерните времена, с довода, че днешните деца просто не ги разбират. В приказките обаче е закодирана формулата на живота, която като всяко древно знание е зашифрована по начин, който да въздейства на подсъзнателно ниво на младата душевност.

Така, че е добре да знаем, защо приказките са точно такива и как са заключени в тях познанието.

Приказките отразяват фундаментални екзистенциални ситуации, през които човек преминава в своето личностно израстване. Те съдържат ключ към разрешаването на психични проблеми и път, показващ ни израстването на личността, като една цялостна и здрава структура. Литературният изследовател, Владимир Проп говори в своите изследвания, че значителна част от вълшебните приказки отразяват обреда на инициацията. (понятието е използвано в аналитичната психология, за да обозначи процесът на превръщане на човек в такъв, какъвто действителност е). Той поставя като най-важни преходи в човешкия живот – раждането, прехода от юношество към зрялостта и смъртта. Всеки един преход съдържа следните етапи, отделяне – преминаване – приобщаване. Почти във всяка приказка етапа на отделяне е заложен в началото, той се проявява в изоставянето на децата, изгубването им в гората или доброволното им тръгване в ситуация на криза (смъртта на майката и заместването ù от мащеха). Последващият период на преминаване е свързан с множество изпитания, като етапа се характеризира като хаотичен, безструктурен и колеблив, докато героят не се завърне вътрешно трансформиран, като част от общността. На кратко казано, процесът на инициация се състои в трансформация на психо-физиологическия „хаос“ в социален „космос“. Често в приказките, разкриващи процеса на инициация героят символно губи част от себе си (избождат му очите, разкъсват му краката, изгаря част от тялото му и т.н.), като този процес е символ на временната смърт (прехода), в която човек губи едно, за да получи друго. Проп долавя и друг момент от личностното израстване на героя. Според него, влизането в социалния живот включва винаги срещата с мистичен покровител – „родовия праотец“. Често в приказките образът на праотеца се явява като възрастен дядо или стара баба. Свързването на героя с тях позволява приобщаването му към голямото родово общество. Проп казва, че само след като човек стане част от родовото общество, героят може да се завърне като индивид, носещ обаче спомен и усещане за колективна съпринадлежност.

В българските народни приказки с вълшебен характер при описанието на героя или героинята се игнорират техните черти на личността и чувствата им почти не личат на фона на развиващото се действие. Героите биват предимно неемоционални – не са изразени художествено и лирично нито чувството на мъка, нито на страх или изгаряща любов. Сюжетът е съвършено обран откъм емоционална натовареност, като главно се наблюдава самото действие. То не се осъжда и не се подлага на съмнение, то просто се случва. Но това действие и този плосък на вид сюжет носят символен характер. Символът, като видим елемент на невидимата реалност, често присъства като смяна на дрехите, осакатяването на героя, „осиновяването“ и т.н. Символът е този, които е призван да обедини съзнаваното и несъзнаваното, като обединявайки ги, той формира правилното интегриране на двете в човешката структура. В този ред на мисли образът на жената е сътворяван и пресъздаван, чрез множество житейски ситуации, които спомагат за утвърждаването ù в обществото и  затвърждаването на нейната роля като жена. Почти не се споменават имената на жените, най-често те биват – младо момиче (красавица; умница; царска дъщеря) баба, майка и мащеха.Тези образи не само не носят лично име, но също така рядко притежават някаква детайлна характеристика. Повторението на тези образи с техните характеристики е почти неизменно. Но не само образът на героите е относително еднотипен, а също така и самите истории, които преповтарят еднаквите си мотиви. Това съвсем не прави приказките един посредствен начин за изразяване на творческия импулс у човека. Те носят скрития замисъл или формулата на пълноценния живот. В приказният свят е закодиран и пътят на съзряването, на превръщането на младото момиче в жена. В множество от тях присъства мотивът за смъртта на майката и замяната с мащеха, която е зла и желае смъртта на главната героиня. Тази идея е силно застъпена напр. в приказката „Златното момиче”. Погледната през призмата на аналитичната психология, това е израз на отделянето на момичето от майката, към пътя на собственото ѝ съзряване като жена. В „Златното момиче“, пътят на момичето към себе си, започва с търкулването на питката, която момичето тръгва да гони. Питката като кръг символизира цялостната личност, себе-то (в смисъла на аналитичната психология). Тръгвайки веднъж човек се озовава в тъмната гора на несъзнаваното, където трябва да извади на светлина всичко, което лежи там. Много често в приказките съществува метафората на гората. Гората като символ на нещо тайнствено и мистериозно място, което бива обитавано от добри и лоши богове, животни, духове и т.н. Гората е и символ на изолацията, на отделянето, на вглъбяването и най-вече  – символ на несъзнаваното. Само тук героинята има шанса да се превърне в индивидуална същност, отделена и завършена. „Там наблизо живеела една бабичка в една колиба и като чула чилешки плач повикала: -Какво си, баби? Мъжко ли си, женско ли си? Ако си женско ела въз баба; ако си мъжко, иди да се не видиш!“ М. Илчевска (друг изследовател на приказките) в своя публикация споделя: „Понякога представите за временната смърт и възкръсването на посвещавания в човек с нова същност и с нова душа са се свързвали и с тотемистични вярвания и са се представяли чрез действия, които изобразявали поглъщане на момчето от чудовище или голямо животно: сякаш посвещаваният известно време е пребивавал в туловището на чудовището и после по някакъв начин отново е излизал. Смятало се е, че по този начин юношата влизал в тялото на предтечата- прародител и първоосновател на рода и се е приобщавал към голямото родово тяло на общността.“
Тук бабата се явява духовния водач по пътя към израстването. От една страна тя е духовен наставник и нравствен учител, проявяващ майчина грижа, тя стимулира растежа (превръщането на младото момиче в жена), тя е магичната същност, чрез която е възможна промяната, защото тя прави момичето златно. От друга страна тази възрастна жена живее в тъмната гора, тя е тази която поглъща; тя е тази, която възнаграждава и наказва – тя е съдбата. Карл Юнг казва: „Като майка на майката тя е „по-велика“, тя е в действителност – „голямата“ или „Великата Майка“.Тя е олицетворение на мъдростта и магьосничеството.“ Женските образи имат различен път от мъжките по пътя на своята индивидуация.Макар че и двамата трябва да се справят с извънредно трудна ситуация, то начините им за това са коренно различни. „В митовете мъжката фигура се бие, превъзмогва и побеждава чудовището… Женското начало върви по пътя към индивидуация чрез страдание и бягство“ . Също така: “Жените минават процеса на индивидуация предимно чрез страдание, когато е станало по правилен начин;”  (Илчевска ) Женските образи в приказките веднъж сблъскали се със своите „недъзи“ трябва да ги изстрадат и да запълнят празнотите, които носят.Женската инициация преминава през определени етапи, които подготвят момичето за „сватбата“. „Сватбата“ това е символичното обединение на женската и мъжката енергия, на Анимата и Анимуса, обединението на Ероса и Логоса, на рационалното с емоционалното. Това е изходната фаза, която предполага правилната оценка на живота, оценка преминала през чувствата и през разума. Защото докато чувствата дават живот и разпалват нашата женска същност, то само хладния мъжки разум може да ги възпре да погубят незрялата личност.

Такъв е образът на жената във вълшебните приказките – един постоянен модел на превъзмогване.  Един постоянен цикъл от премеждия, които нараняват и отнемат, за да дадат (възнаградят) устоялата и преживяла ги, чрез осъзнаване жена. Момичетата в началото са бедни девойки, които живеят в едно със своето семейство (бедността е символ за незрялост и непълнота), докато накрая не се превърнат в богати (златни) царици – израз на вътрешното самореализиране, самопостигане и съзряване.

Съставител: NoliMeTangere,“Вихъръ“ – Пространство за Култура и Изкуство

 

Източник: Портал12

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: